Последният жив

— Не. Откакто ви подадох информацията и вие организирахте удара, който и да ми е погодил този номер, не ме е потърсил повече. Истински късмет е, че съм жив, Пърс. Нещо повече, чудя се защо изобщо съм жив.

— И Уеб Лондон се пита същото. Предполагам, че след всяко такова клане остават доста недоизяснени неща.

— Да, но мен се опитаха да ме очистят веднага след засадата срещу вашия екип. Колата ми е смазана на пита, имам няколко пукнати ребра.

— Божичко, защо не ни каза? Ти трябва да се прибереш при нас, Ранди. Да дадеш пълни показания, за да видим накъде отиват нещата.

Бейтс още веднъж се огледа. Срещата им се бе проточила твърде дълго. Скоро трябваше да тръгва. Не можеше цял ден да разучава картата на някакво си гробище. Но той не искаше да си отиде без Рандъл Коув.

— В никакъв случай не мога да направя това, Пърс. — Нещо в тона му накара Бейтс да трепне и да свали надолу хартията, която държеше пред лицето си. — Тука нещо смърди отвътре.

— Какво искаш да кажеш? — попита остро Бейтс.

— Искам да кажа, че системата е гнила отвътре и аз нямам намерение да се оставя на милостта на някого, без да съм сигурен, че ще играе честно.

— Ние сме ФБР, Ранди, не КГБ!

— Може би ти си мислиш така. Ти си вътрешен за системата, Пърс, и винаги си бил. Докато аз съм толкова външен, колкото и някой от улицата. Ако сега се прибера, тоест сваля си прикритието, без предварително да знам какво точно е станало, може да изчезна веднъж завинаги. И бездруго познавам доста хора в АБН, които си мислят, че тъкмо аз стоя зад тази засада.

— Те са ненормални!

— Знаеш ли какво е ненормално? Че има шестима убити. Как са разбрали за удара без информация отвътре?

— В нашата професия стават такива неща.

— Да не искаш да ми кажеш, че досега не си забелязал и други подозрителни съвпадения? Провалени операции, двама тайни агенти убити миналата година, командоси на Бюрото удрят обект, а вътре няма никой, засади срещу наркопласьори се провалят, защото някой им е изпял какво им се готви… Мисля, че в Бюрото има доста гнилоч. Вътрешен човек ни ги погажда тия номера, помни ми думата!

— Ранди, не почвай и ти с разни теории за конспирации и тъй нататък!

Гласът на Коув звучеше по-спокойно, когато каза:

— Исках само да знаеш, че нямам вина за този провал. Засега мога да ти дам единствено честната си дума, но се надявам не след дълго да знам повече.

— Надушил си нещо, така ли? — бързо попита Бейтс. — Виж какво, Ранди, не че не ти вярвам, но и аз се отчитам пред някого. Разбирам загрижеността ти, напоследък доста неприятни неща се случиха, ние също се опитваме да открием причината, но ти трябва да ме разбереш. — Той спря. — По дяволите, имаш моите уверения, че ако се прибереш сега, ще бдя над теб, както не съм бдял над баща ми на смъртния му одър. Надявам се, че след всичко, което сме преживели заедно, все още ми имаш доверие. — Коув не отговори. — Чуй ме, Ранди, кажи ми от какво имаш нужда, и аз ще видя как мога да помогна.

От другата страна все още нямаше отговор. Бейтс изпсува наум и се втурна зад стената. В дъното на залата имаше врата, която водеше към задния двор на сградата. Той се хвърли към нея, натисна бравата, но вратата беше заключена. Изтича обратно и излезе на открито. Церемонията по смяната на караула бе приключила и тълпите се разпръсваха на всички страни. Рандъл Коув имаше физика, която се забелязваше отдалеч във всякаква тълпа, но колкото и да се взираше, Бейтс не можа да го открие. Коув дълги години се бе учил как да се слива с фона. Доколкото Бейтс го познаваше, той вече се бе предрешил като пазач, метач или турист. Бейтс хвърли ненужната карта в близката кофа за боклук и сърдито закрачи към изхода.

10

Кварталът, през който шофираше Уеб, приличаше на всеки друг в тази част на града. Скромни, квадратни жилища, строени в годините след Втората световна война по един и същ начин и с едни и същи материали, всяко с чакълена алея за коли и сенници с метални рамки над прозорците. Градинките пред къщите бяха миниатюрни, но затова пък отзад имаше обширни дворове с допълнително построени гаражи, със закътани огнища за скари и стари ябълкови дървета, хвърлящи гъста, приятна сянка. Обикновен работнически квартал, чиито жители все още се гордееха с домовете си и не смятаха, че децата им непременно трябва да завършат колеж. В прохладата на гаражите мъже се суетяха около стари коли, докато жените им, наклякали по ниските стъпала към верандите, пиеха кафе, пушеха цигари и клюкарстваха на воля под палещото за сезона слънце и измитото от снощния проливен дъжд лазурно небе. Дечица по гуменки и къси панталонки се надбягваха с тротинетки нагоре-надолу; малките им крачета тупаха ритмично по тротоара.