Последният жив

— Напротив. По-лошо би било, ако не можеш да осмислиш станалото и да се успокоиш, за да продължиш да живееш нататък.

— Да живея нататък ли? Да бе, права си, страхотен живот ще си живея оттук нататък! Не искаш ли да се сменим? Няма да съжаляваш.

— Имаш ли желание да се върнеш в отряда? — попита сухо тя.

— Да — отвърна незабавно той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Значи имаш цел! И ние заедно ще направим така, че да я постигнеш.

Уеб прекара ръка по бедрото си до дръжката на пистолета, която издуваше якето му.

— Мислиш ли, че е възможно? Искам да кажа, че ако не си на ниво умствено и физически в отряда, те изхвърлят като мръсен парцал. — „Изхвърлят те от единственото място, където си искал да бъдеш“, добави той наум.

— Можем да опитаме, Уеб, това е всичко, което можем да направим. Аз също съм добра в моята професия. Обещавам ти, че ще направя всичко, което е по силите ми. Но ще имам нужда и от твоята помощ.

Той я погледна право в очите.

— Давай.

— Има ли понастоящем нещо в живота ти, което особено силно те тормози? Някакъв източник на стрес извън обичайните?

— Всъщност, не.

— Спомена, че майка ти е починала неотдавна.

— Да.

— Разкажи ми за вашите отношения.

— За нея бях готов на всичко. — Той потръпна от внезапна болка, без да знае точно каква. Погледна крадешком Клеър, за да провери дали е забелязала. По лицето й не се четеше нищо.

— Да разбирам ли, че сте били много близки? — След като Уеб известно време не отговори, накрая тя заяви: — Тъкмо сега е много важно да казваш истината.

— Тя си имаше своите проблеми. Пиенето например. Освен това ненавиждаше професията ми.

Погледът на Клеър отново се насочи към невидимия пистолет под якето му.

— Това не е необичайно за една майка. Професията ти е твърде опасна. — Тя го погледна в лицето и бързо извърна очи. Но Уеб бе забелязал погледа й.

— Възможно е — каза той с равен глас и извърна глава, така че тя да не вижда обезобразената страна на лицето му. Толкова се бе усъвършенствал в това движение, че сам не забелязваше как го прави.

— Бих желала да разбера нещо. Какво си наследил от нея? Тя завеща ли ти нещо, което да смяташ за важно?

— Завеща ми къщата си. Всъщност не че ми я завеща специално, просто по закон след смъртта й къщата става моя.

— Смяташ ли да живееш в нея?

— Никога! — Уеб изрече това с такъв тон, че Клеър подскочи. Той бързо добави: — Искам да кажа, че си имам своя къща. Не ми трябва нейната.

— Разбирам. — Клеър си отбеляза нещо и после нарочно смени темата: — Бил ли си някога женен?

Уеб поклати глава.

— Не и по общоприетия начин.

— Какво имаш предвид?

— Останалите момчета от екипа до един бяха женени. Чрез тях сякаш и аз имах семейство — цял куп жени и деца.

— Значи си бил много близък с колегите си.

— В тоя занаят трябва да се държим един за друг. Колкото по-добре се опознаем, толкова по-добре ще работим заедно, а в един момент от това може да зависи животът ни. Те си бяха и свестни момчета. Приятно ми беше с тях.

Щом каза това, огънят в корема му избухна с нова сила. Той скочи от креслото и пристъпи към вратата.

— Къде тръгна? — извика смаяна Клеър подире му. — Та ние едва започнахме. Имаме още много да говорим.

Той се спря до вратата.

— Достатъчно говорих за един ден.

Уеб затвори тихо вратата след себе си, а Клеър не се опита да го спре. Тя остави бележника и писалката и дълго гледа втренчено след него.

9

Пърси Бейтс крачеше по павираната алея, която водеше от центъра за посетители на Националното военно гробище Арлингтън до къщата на Лий. След като генерал Робърт Лий бе останал верен на своята родна Вирджиния и бе предпочел да поеме командването на войските на Конфедерацията пред подобна оферта от страна на Съюза в самото начало на Гражданската война, федералното правителство си бе отмъстило, конфискувайки дома му. Говори се, че администрацията на президента Линкълн била предложила на генерала да му върне къщата още преди края на войната. Единственото, което искали от него в замяна, било да се яви и лично да си плати данъците. Разбира се, Лий не се възползвал от това предложение; след неговия отказ имението му било превърнато в най-престижното национално гробище на Америка. Споменаването на тези исторически обстоятелства винаги извикваше усмивка на лицето на родения в Мичиган Бейтс, макар разкошният дом да си оставаше паметник на Лий, известен повече под името Арлингтън Хаус.

Бейтс стигна до входната врата на Арлингтън Хаус, откъдето се разкриваше една от най-красивите гледки във Вашингтон, а вероятно и в цялата страна. Столичният град лежеше в краката му. Бейтс се зачуди дали старият Боби Лий изобщо се бе сещал за това, когато бе ставал сутрин и бе поглеждал през прозореца.