Последният жив

Уеб й хвърли бърз поглед.

— Искате да кажете, че съм станал ченге, защото баща ми е бил пандизчия?

— Доста добре се изразяваш — усмихна се Клеър.

Настана мълчание.

— Аз още не мога да разбера защо останах жив, Клеър — прошепна накрая Уеб. — Логично би било да загина заедно с останалите. Мисълта за това ме подлудява. Повярвай ми, нямам никакво желание да съм единственият жив.

Усмивката на Клеър помръкна.

— Това ми се струва важна тема. Нека да поговорим по нея.

Уеб стисна юмруци, после ги отпусна, разтърка длани, надигна се от креслото и отиде до прозореца.

— Всичко, което ти кажа, си остава между нас, нали така?

— Да — отвърна Клеър. — Да, разбира се.

Той се върна и седна в креслото.

— Вървяхме по сляпата уличка. Целият екип, с пълно бойно снаряжение. Почти бяхме стигнали до двора, оставаше да сложим заряда и да разбием вратата, когато, когато… — Той се спря. — По дяволите, просто замръзнах. Като парализиран бях, не можех да мръдна. Целият ми екип влезе в двора, а аз останах най-отзад. Накрая почнах да лазя напред, но тялото ми тежеше един тон, обувките ми сякаш бяха циментирани в земята. И тогава паднах, просто не можех да се държа на краката си. Паднах, ей така. И посл… — Той вдигна ръка и потърка лицето си, здравата му половина, и притисна с пръсти бузата си, сякаш се боеше, че оттам може да изскочи нещо не твърде приятно на вид. — И после картечниците започнаха да стрелят. А аз оцелях. Единствен от целия екип.

Докато той говореше, писалката на Клеър остана неподвижна.

— Продължавай, Уеб. Освободи се от онова, което ти тежи.

— Това е! Какво друго мога да добавя? Аз се парализирах от страх. Аз съм един жалък страхливец!

Тогава тя заговори — спокойно и като подбираше внимателно думите си:

— Уеб, разбирам, че тази тема е много болезнена, но бих желала точно да проследим всички събития, предшествали твоето „замръзване“, както го нарече. Колкото може по-точно. Вероятно ще се окаже извънредно важно.

Уеб й разказа всичко в най-малки подробности — от момента, в който задните врати на шевролета се бяха разтворили, до онзи миг, когато той, безсилен и безпомощен, бе наблюдавал как загиват другарите му. Когато свърши, остана напълно неподвижен и вцепенен, сякаш, споделяйки жалката си история, бе позволил да му измъкнат и душата.

— Сигурно си се чувствал като парализиран. А дали не си усетил някакви предварителни симптоми, преди изведнъж това да те връхлети? Някаква промяна в пулса, учестено дишане, внезапна уплаха, студена пот, съхнене на устата?

Уеб помисли малко, като се опитваше да си възстанови миг по миг онова, което бе станало в съзнанието му през онази нощ. И тъкмо щеше да поклати отрицателно глава, когато изведнъж се сети нещо:

— В уличката имаше едно хлапе. — Уеб не смяташе за нужно да разкрива пред Клеър Даниълс важната роля, която Кевин Уестбрук изведнъж бе придобил в хода на разследването. Все пак имаше нещо, което би могъл да й каже: — Когато минах покрай него, каза „Проклятие и триста дяволи!“ или нещо такова. Помня, че гласът му звучеше донякъде като на възрастен. По вида му личеше, че животът никак не е бил снизходителен към него.

— И думите на детето са те накарали да изпиташ нещо повече от състрадание, така ли?

— Вижте какво, доктор Даниълс…

— Моля те, казвай ми Клеър.

— Виж, Клеър, аз не се опитвам да се изкарам светец. Човек с моята професия понякога попада в доста неприятни ситуации. Така че се опитвам да не мисля за всичко останало, например за някакви си там деца…

— Да разбирам ли, че ако се замислиш, няма да можеш да си вършиш работата?

Уеб й хвърли бърз поглед.

— Смяташ ли, че така е станало и в случая? Видял съм детето и нещо в мозъка ми е прещракало?

— Много е възможно. Има един посттравматичен синдром, шок от бойното поле, който предизвиква парализа и още цяла редица физически проявления. Случва се много по-често, отколкото си даваме сметка. Това е уникална форма на стрес в резултат от умора след боя.

— Само че стрелбата още не бе започнала.

— Този стрес се натрупва с години, Уеб. И един ден ефектът от това натрупване може да се прояви в най-неподходящо време и по най-неблагоприятен начин. Не си първият войник, който реагира по този начин преди битка.

— Е, на мен поне не ми се бе случвало — каза натъртено Уеб. — През всичките тези осем години. Освен това момчетата от екипа не са преживели по-малко от мен, а никой друг не се парализира.

— Може да ти е било за пръв път, Уеб, но трябва да разбереш, че всички хора са различни. Недей да се сравняваш с другите. Не е справедливо по отношение на теб.

Той вдигна пръст.

— Знаеш ли какво е справедливо? Справедливо би било, ако онази нощ бях направил нещо. Ако бях видял нещо конкретно, ако по някакъв начин бях предупредил момчетата, може би те щяха да останат живи и аз нямаше сега да седя тук и да ти обяснявам защо са мъртви.

— Разбирам гнева ти, наистина животът често е несправедлив. Убедена съм, че си виждал хиляди примери за това. Сега въпросът е как най-добре да преодолеем случилото се.

— Как мислиш, че се преодолява нещо такова? Та в живота по-лошо няма!