Последният жив

Уеб спря колата пред дома на Пол Романо и още от улицата забеляза Поли, както му викаха всички, сгърбен под капака на антикварен корвет стингрей — неговата радост и гордост, голямата му любов, центъра на малкия му свят. Поли дотолкова обожаваше колата си, че съпругата и децата му си поделяха далечното второ място в скалата на неговата любов и бликаща грижовност. Израсъл в Бруклин, Пол Романо беше роден механик, човек, който обичаше да човърка из вътрешностите на колата с очернени от машинно масло ръце; той идеално се вписваше в този квартал на автомонтьори, електротехници, шофьори на тирове и други подобни професии. Единствената разлика между него и тях беше, че Пол Романо можеше да убие човек по стотина различни начина, без оня да разбере какво му се е случило, камо ли да се защити. Именно Пол беше въпросният колега на Уеб, който разговаряше с оръжията си и им измисляше имена като на свои деца или домашни любимци. Неговият „Хеклер & Кох“ МП–5 се казваше Фреди, като вампира от филма „Кошмарът на Елм Стрийт“, а двата му .45-калиброви „Смит & Уесън“, съответно Къф и Линк, бяха кръстени на костенурките от „Роки“. Да, колкото и невероятно да звучи, Поли Романо от Бруклин беше голям почитател на Силвестър Сталоун. Което не му пречеше все да мърмори, че „тоя смотан Рамбо е една жалка пудра“.

Сега, когато Уеб се приближи и надникна под капака на синия корвет с бял сгъваем гюрук, Романо вдигна изненадан глава. Уеб вече знаеше всичко за колата: че е модел ’66-та годината, в която за пръв път бил въведен в серийно производство осемцилиндровият, 7,2-литров „моноблок“ на шевролет с чудовищните за времето си, пък и днес, 450 конски сили; той знаеше това, защото самият Романо му го бе разправял не по-малко от сто пъти, на него и на всеки един от другарите им от ОБТ поотделно. „Четиристепенна ръчна скоростна кутия с гъсто нанизани предавки. Максимална скорост 265 километра в час. Направо да не си й насреща! — повтаряше задъхано той, докато на Уеб не му писнеше да слуша. — Полицейски коли, разни там европейски спортни гъзарии — къде ти! — половината състезателни коли на по-малките писти ги лапа с парцалите!“

Уеб много пъти се бе питал как ли се чувства едно дете, когато размахва гаечни ключове, разглобява и сглобява коли пред гаража с баща си, изследва и бърка с пръсти в карбуратори, слуша със затаен дъх приказки за спорт, жени и автомобили — за всички онези неща, благодарение на които животът си струва да се живее. Представяше си следния разговор: „Седим си значи, татко, един до друг, и аз си викам, да я прегърна ли първо през кръста, или направо да рискувам и да си сложа ръката еди къде си? Кажи бе, тате, ти как постъпваше, като беше на моите години? Само не ми разправяй, че изобщо не са ти идвали наум тез работи, щото няма да ти повярвам. А кога да я целуна? Какъв знак да чакам да ми даде? Няма да повярваш, тате, ама тия шантави жени хич не ги разбирам. Като човек остарява, по-лесно ли се оправя с тях?“ На което „старият“ мъдро намига, подсмихва се под мустак, отпива от биричката, дръпва за последно от фаса, избърсва омазнените си ръце в парцала и започва: „Слушай сега, малкият, как стават тез работи. Слушай и попивай, синко, щото това са важни неща и ще ти потрябват един ден в живота.“ Вперил поглед в металните вътрешности на корвета, Уеб се питаше как ли би протекъл един такъв разговор, ако самият той бе имал баща.

Този път Романо просто изгледа Уеб от глава до пети. Той не спомена нищо за осемцилиндровия моноблок с 450 конски сили, дето европейските спортни гъзарии ги лапа с парцалите. Каза само:

— Бирата е в хладилната чанта. Обслужи се сам. И не се чувствай чак толкова у дома си.

Уеб се пресегна, вдигна капака на малката пластмасова чанта в краката на Поли и дръпна халката на един „Будвайзер“, без обаче да остави долар за бирата.

— Стига с тая бира бе, Поли! Сякаш е единствената бира на света. Знаеш ли какво пиво правят в Южна Америка, не ти е работа!

— Не са за мен, с тая заплата…

— И двамата получаваме едни и същи пари.

— Да, но аз имам жена и деца, а ти? Ни дете, ни коте.

Романо притегна някакъв болт с гаечния ключ, влезе в колата и завъртя стартера. Мощната машина се събуди за живот с плътен, басов рев.

— Мърка като котенце — каза Уеб и отпи от бирата си.

— Какво ти котенце, направо тигър!

— Да поговорим, а? Искам да ти задам няколко въпроса.

— Ти на мен, аз на теб… Казвай, какво има? Не бързам за никъде. За какво са му на човек почивните дни, да не би да са случайно за удоволствие? От още нещо да имаш нужда? Ако ти трябват балетни цвички, ще питам жена ми.

— Ще съм ти благодарен, ако престанеш да ме плюеш пред момчетата в Куонтико.

— Аз пък ще съм ти благодарен, ако престанеш да ми казваш какво да правя. И по-добре се разкарай от къщата ми. Не общувам с такива като теб.

— Да поговорим, Поли. Дължиш ми един разговор.

Романо размаха гаечния ключ под носа му.

— Не ти дължа нищо, Лондон.

— Осем години киснем заедно в тия лайна, та си мисля, че поне можем да се изслушаме, ако не друго.