Последният жив

— Толкова се радвам да го чуя, че ей сега ще изляза на улицата и ще крещя: Уеб ходи на куку-доктор, спасени сме!

— Стига се заяжда с мен, Поли. Да не мислиш, че нарочно се вкамених оная нощ? Да не мислиш, че исках да очистят екипа ми? А, кажи де!

— Ти си единственият, който знае това — не му остана длъжен Романо.

— Виж какво, Поли, знам, че тая работа не изглежда никак добре, но защо и ти се заяждаш с мен?

— Защо ли? Да ти кажа ли защо?

— Кажи де!

— Е, добре. Аз наистина разговарях с това дете. Или по-точно, то разговаря с мен. И знаеш ли какво ми рече?

— Очаквам да го чуя от теб, Поли.

— Каза, че ти така си се панирал от страх, че си хленчил като бебе. Каза, че си го молил да не те издава на никого. Каза, че си най-големият страхопъзльо, който е виждал някога. Каза още, че си му предлагал пушката си, понеже те било страх да я използваш.

Брей, какво неблагодарно хлапе! — помисли си Уеб.

— И ти му повярва?

Романо отпи едра глътка от бирата си.

— Е, не чак за пушката. Ти не би се разделил с тая твоя шибана играчка за нищо на света.

— Много ти благодаря, Романо.

— Ама това дете все е видяло нещо, за да приказва така. Защо да ме лъже?

— Отде да го знам, Поли? Може би защото за него аз съм ченге, пък то не си пада много по ченгета. Защо не попиташ някой от снайперистите? Те ще ти кажат дали съм хленчил, когато стрелях по картечните гнезда. Или и на тях не им вярваш?

Романо се направи, че не е чул.

— Предполагам, че повечето хора ги хваща шубето от време на време, но пък, от друга страна, аз не съм специалист по тая част.

— Ти си бил много гадно копеле, бе!

Романо остави бирата и се надигна на стола си.

— Искаш ли да ти покажа точно колко съм гаден?

Двамата за малко щяха да се сбият, когато Енджи дойде при тях, поздрави Уеб и приятелски го прегърна, като мърмореше успокоителни думи в ухото му.

— Поли — каза тя, — може би Уеб би желал да вечеря с нас? Има свински пържоли.

— Може би аз не бих желал Уеб да вечеря с нас! — изръмжа Романо.

Енджи се наведе, сграбчи мъжа си за предницата на ризата и го помъкна нанякъде.

— Извини ни за момент, Уеб — подвикна през рамо тя.

Пред очите на Уеб тя изправи Романо до стената на гаража и така жестоко го скастри, че на Уеб чак му дожаля. Енджи тропаше с крака, размахваше юмруци пред лицето му и се държеше като строеви сержант, на когото са изпратили нова партида новобранци. Пол Романо, прославеният командос, хладнокръвният убиец, стоеше с наведена глава и се червеше и потеше пред своята мажа женичка. Накрая Енджи го подкара обратно към Уеб.

— Хайде, Поли, покани приятеля си.

— Енджи — обади се Уеб, — недей…

— Ти да мълчиш, Уеб — сряза го тя и Уеб послушно млъкна. След като Романо не каза нищо, Енджи му перна един зад врата. — Покани го или тази нощ ще спиш в гаража с тъпата си кола!

— Не би ли желал да вечеряш с нас, Уеб? — запита Романо, докато гледаше към ливадата със скръстени на гърдите ръце.

— Има свински пържоли! — подсказа Енджи. — И го кажи по-искрено, сякаш наистина го мислиш.

— Не би ли желал да вечеряш с нас? Има свински пържоли — повтори Романо с най-тихия, уплашен гласец, който Уеб бе чувал някога, и дори се опита да го погледне право в очите, или почти. Тази Енджи си я биваше. След всичко, което Романо изстрада през последните няколко минути, на Уеб не му даде сърце да каже „не“, макар тайничко да му се искаше да откаже, само и само да му направи мръсно.

— С удоволствие, Поли. Благодаря ти за поканата.

Докато Енджи слагаше вътре масата, двамата мъже си допиваха бирите и гледаха към небето.

— Ако това те кара да се чувстваш по-малко нещастен, твойта Енджи и на мен ми е взела страха, Поли.

Романо го погледна и за пръв път, откакто Уеб го познаваше, на лицето му се изписа нещо като усмивка. Уеб наведе поглед към бирата си.

— Предполагам, че си разправил на всички в базата какви ги е дрънкало онова хлапе.

— Тц.

Уеб го погледна, изненадан.

— Защо?

— Защото знаех, че не е истина.

— Благодаря ти все пак.

— Познавам кога едно дете ме будалка. Моите поне го правят непрекъснато. Просто исках да те ядосам.

— Наистина не вярвам, че това дете е могло да ти наприказва всичко това, Поли. Ами че аз го спасих. Ако не бях там, сега щеше да има още една дупка в главата.

Романо го изгледа озадачен.

— Това дете нямаше дупка от куршум.

— Разбира се, че имаше, на лявата буза. Имаше и белег от нож на челото колкото малкия ми пръст.

Романо поклати глава.

— Виж какво, Уеб, аз бях с детето. Може би не му обърнах достатъчно внимание, но не бих пропуснал такова нещо. Знам как изглежда рана от куршум, аз самият имам една-две. И във всеки случай съм опукал достатъчно хора, за да мога да различа огнестрелна рана.

Уеб се изправи неподвижен на стола.

— Какъв беше цветът на кожата му?

— Какви ги дрънкаш, Уеб? Детето беше негърче, разбира се!

— Знам това, по дяволите! Искам да кажа, с по-светла кожа? Или с по-тъмна?

— По-скоро светла. Гладка като на бебе, без никакъв дефект. Честа дума, кълна ти се!

Уеб удари с юмрук облегалката за ръце на стола.

— Ах, неговата мамица!