Последният жив

Кевин Уестбрук — поне този, когото той познаваше — беше с шоколадово кафява кожа.

След като вечеря у Романо, Уеб навести Мики Кортес и чу същата история. Детето не било казало нищо съществено. Никой не познавал агента, дошъл да го отведе. И никакви дупки от куршуми по лицето му.

И така, някой бе подменил детето. Но кой? И защо?

11

Фред Уоткинс с облекчение излезе от колата си. Щатският прокурор бе прекарал още един дълъг и уморителен ден. Всяка сутрин той шофираше по час и половина от своето предградие в Северна Вирджиния до столицата и всяка вечер му бе нужно още толкова време, за да се прибере вкъщи. Петнайсет километра за деветдесет минути, поклати глава той. При това работата му за деня далеч не бе приключила. Макар да бе станал тази сутрин в четири и да бе работил десет часа непрекъснато, в малкия му домашен кабинет го чакаха още поне три часа над книжата. След като вечеряше и отделеше задължителното време за общуване със съпругата и децата си, Уоткинс щеше да подкара нощната смяна. Понастоящем той наблюдаваше всички дела за изнудване с висока обществена значимост в системата на Министерството на правосъдието, след като дълго време бе служил като скромен обществен обвинител на разни жалки отрепки и дребни гангстери.

Фред Уоткинс обичаше сегашната си работа и смяташе, че служи почтено на родината, за което получаваше нелошо възнаграждение. Макар работата да беше много, той често си казваше, че животът му се е развил добре. Големият му син отиваше в колеж още през тази есен, а след две години и по-малкият щеше да го последва. Двамата с жена му смятаха след това да пътуват по света, да посетят места, които бяха виждали само на картинките в туристическите брошури. Понякога си представяше, че ще може да си позволи преждевременно пенсиониране и да си докарва допълнителни доходи като хоноруван преподавател по право в университета на Вирджиния — същия, който бе завършил навремето. Двамата с мисис Уоткинс дори си мислеха един ден да се преместят за постоянно в Шарлотсвил, за да се отърват веднъж завинаги от кошмарните задръствания на Северна Вирджиния.

Уоткинс разтърка врата си с ръка и жадно вдиша чистия вечерен въздух. Двамата със съпругата му поне си правеха планове за бъдещето. Повечето от неговите колеги упорито отказваха да мислят по-далеч в перспектива от утре. Но за разлика от тях той беше практичен, разумен човек. Такъв беше в професията си на юрист, такъв беше и в личния си живот.

Той затвори вратата на колата си и тръгна по тротоара към къщата. Пътьом махна с ръка на съседката, която изкарваше своята кола от алеята към гаража. Кварталът им не беше лош, но скоро щяха да си търсят още по-добър. Откакто се бяха заселили тук преди три години, много неща се бяха променили.

Като всички във Вашингтон, и Уоткинс бе чел с интерес и тревога във вестниците за засадата срещу Отряда за борба с тероризма. Той бе работил лично с някои от тези момчета и можеше само да похвали храбростта им и техния висок професионализъм. Те бяха най-добрите, поне според неговите представи, и вършеха работа, с която никой друг не би се захванал. Уоткинс си бе мислил, че неговата собствена задача е трудна, но откакто бе видял през какво минават тези мъже, искрено им се възхищаваше. Особено му беше жал за семействата на загиналите и си каза, че трябва да провери дали няма създадена някаква фондация за дарения, за да им се помогне с нещо. Ако нямаше, тогава той щеше да основе такава. Още една задача, която него чака, каза си философски прокурорът, но това е животът.

Той не я бе забелязал, докато не излетя от храстите право към лицето му. Уоткинс извика уплашено и се наведе, за да я избегне. Птицата профуча на сантиметри от главата му — същата сойка, дето го бе нападала и преди. Проклетото същество го чакаше да се появи и после изведнъж връхлиташе върху него из засада, сякаш се опитваше да му докара някой инфаркт. „Ще има да вземаш — каза й мислено той. — Няма да ти се дам.“ Докато отваряше входната врата, мобилният му телефон иззвъня. Кой ли пък е този, помисли си той. Малко хора знаеха номера. Жена му например, но едва ли беше тя, защото със сигурност вече го бе видяла от прозореца. Сигурно го търсеха от службата. Ако наистина бяха те, можеше да пише вечерта за пропаднала; като нищо щеше да се наложи да се качи на колата и да подкара обратно за Вашингтон.

Той измъкна апарата от джоба си, видя, че номерът на позвънилия не е изписан на екрана, и си каза, че няма защо да отговаря. Но после размисли. Можеше да се окаже важно, а можеше и да е грешка. Все пак Уоткинс не беше човек, който бяга от отговорности. Той натисна бутона, готов да посрещне всичко, което съдбата му поднесе.