Последният жив

Майката на Кевин Уестбрук, научи Уеб, вероятно беше починала, макар никой да не знаеше това със сигурност. Преди години тя просто бе пропаднала вдън земя. Наркоманка, развила зависимост от метамфетамин и нискокачествен хероин, тя най-вероятно бе завършила живота си след убождане със замърсена игла или смъркане на непречистен прах. Бащата беше неизвестен. Очевидно в света, обитаван от Кевин Уестбрук, подобни непълноти в биографията не бяха необичайно явление. Уеб пресече с колата си една част от Анакостия, която дори полицаите избягваха, за да достигне до разнебитената двуетажна къща, в която се твърдеше, че живеел Кевин заедно с куп полуроднини: втори братовчеди, пралели, далечни — условно казано — вуйчовци, девери на майка му по линия на всевъзможните й мъже и прочие. Нито Уеб, нито който и да било друг имаше някаква приблизителна представа за семейната среда, в която бе израсъл Кевин. Това беше някакъв нов, доразвит вариант на разширеното американско семейство. Кварталът изглеждаше, сякаш преди десетилетия бе станал зона на радиоактивно замърсяване и оттогава така и не можеше да се възстанови. По тия места не растяха нито дървета, нито цветя; тревата в малките дворчета беше болнаво жълта. Дори уличните котки и кучета имаха такъв вид, сякаш всеки момент ще се търкулнат в канавката. Хора, къщи и предмети изглеждаха напълно изхабени.

Дворът на къщата беше като бунище; вонята от гниещ боклук спираше дъха на несвикналия. Вътре из стаите се гонеха най-различни други зловония. Когато целият този отровен коктейл удари Уеб в носа, за момент той си помисли, че жив няма да излезе. Струваше му се, че по-леко би понесъл граната сълзотворен газ в лицето пред това тук.

Хората, наклякали направо на пода, не изглеждаха прекалено разтревожени, че Кевин не е между тях. Може би детето и преди бе изчезвало след подобни грандиозни престрелки в квартала.

— Вече дадохме показания в полицията — бе единственото, което изсъска през зъби един намръщен младеж.

— Правя някои доуточнения — обясни Уеб, който за момента избягваше да мисли какво ли би му се случило, ако Бейтс разбереше, че е тръгнал на своя глава да души из квартала. Само че той дължеше това на Райнър и останалите момчета, така че всички процедурни правилници на Бюрото можеха да вървят по дяволите. Което не му пречеше да усеща как цели ята пеперуди пърхат в стомаха му.

— Затваряй си устата, Джеръм! — кресна някаква възрастна матрона, седнала до въпросния младеж. Тя имаше посребрени коси, големи очила, огромни провиснали гърди и лице, което говореше, че на нея такива не й минават. В ханша беше широка колкото малолитражен автомобил и имаше вид, сякаш може без проблем да се справи с Джеръм, ако се наложи. Къде ти, и с Уеб можеше да се справи като нищо. Преди да махне веригата от вратата, тя на два пъти бе поискала да види значката и документите му. — Не пускам в къщата си непознати. Ако ще да са и от полицията. Тоя квартал е опасен, откак се помня. Независимо на чия страна си — добави жената с вдигнати вежди и многозначителен поглед, който проникна дълбоко в душата му на федерален агент.

„Не че аз самият много желая да съм тук — искаше да й каже Уеб, — особено сега, когато ми се повръща от тая воня.“ Когато седна срещу тях, през цепнатините на дюшемето се виждаше, че къщата е построена направо върху утъпкана пръст. Тия нещастници сигурно пукат от студ през зимата, помисли си той. Навън в момента беше около осемнайсет градуса, а вътре температурата по-скоро клонеше към нулата. В къщата не се чуваха никакви успокояващи домашни звуци — нито бумтене на печка, нито къкрене на вкусни манджи в бабината кухня. В единия ъгъл на стаята имаше купчина празни кутийки от диетична пепси-кола. Явно някой се пазеше да не надебелее. В същото време до тях се виждаше друга купчина — от опаковки на „Макдоналдс“. Най-вероятно бяха на Джеръм. Той имаше вид, сякаш нагъва само хамбургери и пържени картофи.

— Напълно ви разбирам — отвърна Уеб. — Отдавна ли живеете тук?

В отговор Джеръм само изсумтя, докато баба му оглеждаше сключените пръсти на ръцете си. Накрая тя каза:

— От три месеца. На предишното място обаче живяхме дълго. Направихме ремонт.

— Докато един ден решиха, че сме прекалено богати за такава хубава къща — добави ехидно Джеръм, — и ни изритаха. Ей така, просто ни изритаха и това е.

— Никой не е казал, че животът е справедлив, Джеръм — намеси се старицата. Тя огледа кочината около себе си и пое дълбоко дъх; Уеб усети как всичките му надежди се изпаряват. — Един ден и тук ще направим ремонт. Къщата ще стане хубава. — Уеб забеляза, че гласът й не звучи толкова уверено.

— Има ли някакъв напредък в издирването на Кевин от страна на полицията?

— Що не ги питаш тях? — сопна се бабата. — На нас те нищо не ни казват.