Последният жив

И двамата мълчаха. Уеб ги наблюдаваше — бабата, забила поглед в огромния си скут, и Джеръм, който се полюляваше на място, затворил очи, сякаш в главата му звучеше някаква негова си, натрапчива и досадна музика.

— Знам, че Кевин има брат. С него ли живее през останалото време?

Внезапно Джеръм се ококори, а бабата престана да съзерцава скута си. Двамата погледнаха Уеб така, сякаш бе насочил пистолет в главите им и им казваше да се целунат за сбогом.

— Не го познаваме, никога не сме го виждали — каза бързо бабата, като се полюляваше напред-назад, сякаш обзета от внезапна болка. Изведнъж войнственият й вид се стопи. Заприлича на обикновена старица, изплашена до смърт.

Когато погледът на Уеб се премести върху Джеръм, хлапакът скочи като пружина и преди Уеб да успее да реагира, изхвърча навън. Уеб просто чу как входната врата се затръшна след него и стъпките му бързо се отдалечиха в мрака. Той отново погледна към бабата.

— Джеръм също не го познава — добави тя.

13

Сутринта преди възпоменателната служба Уеб стана рано, изкъпа се, избръсна се и си сложи най-хубавия костюм. Дошло бе време да се прости официално с другарите си, а той не се чувстваше сигурен, че е готов за това. Всъщност сигурен бе в едно — че иска да избяга колкото се може по-надалеч.

Уеб не бе говорил с Бейтс за онова, което бе научил от Романо и Кортес, нито за посещението си в дома на Кевин. Самият той не бе напълно сигурен какво го бе възпряло, дали естествената му недоверчивост или страхът, че Бейтс ще го разпъне на кръст, задето се меси в разследването. Пред Уеб Бейтс бе идентифицирал детето като Кевин Уестбрук, което означаваше, че е научил името му или от него самото, или пък от Романо и Кортес, ако хлапето бе изчезнало, преди той да стигне до мястото на инцидента. Уеб се зарече да установи за себе си кое от двете се бе случило. Ако Бейтс бе видял детето на живо, то от снимката, която му бе дала бабата, би трябвало да е разбрал, че са замесени две различни деца.

И така, Уеб бе дал на детето с белега от куршум на бузата бележка, за да я предаде на другарите му. Самото то му бе казало името си: Кевин. Бележката бе предадена, но явно не от същото дете, на което я бе дал. Това означаваше, че между момента, когато бе дал бележката на детето, представящо се за Кевин, и момента на предаването й хлапето е било сменено с друго. Това би могло да стане само в тъмната уличка, между мястото, където се бе намирал Уеб, и готвещата се за атака част. Разстоянието не беше голямо, но явно се бе оказало достатъчно за подмяната, което означаваше, че около уличката бяха дебнали и други хора в очакване това да се случи — това и още много неща.

Дали идването на Кевин в уличката бе планирано отпреди? Дали той все пак не работеше за брат си, Големия X? Дали не го бяха пратили да проверява за оцелели, а той не бе очаквал да има такива? И когато бе открил Уеб жив, това бе объркало нечии планове? Какви ли бяха тези планове? И защо им бе притрябвало да подменят едното дете с друго? И защо му бе трябвало на фалшивия Кевин да измисля небивалици, че уж Уеб бил жалък страхливец? Кой ли всъщност бе цивилният агент, който го бе отвел? Бейтс не обичаше да разправя как точно му се бе изплъзнало детето. Дали мъжът, с когото бе разговарял Романо, изобщо беше агент на ФБР? И ако не, как бе станало така, че един измамник бе успял да измъкне значка и служебни документи и бе имал достатъчно наглост, за да заблуди Кортес и Романо и най-спокойно да си иде, водейки за ръка друг измамник? Всичко това беше доста объркващо, каза си Уеб, и Бейтс беше последният, към когото би се обърнал за информация и отговори на въпросите си. Някак си щеше да се оправи сам.

Той паркира мустанга си колкото можа по-близо до църквата. Наоколо вече имаше доста паркирани коли и сравнително малко свободни места. Църквата представляваше строга, масивна каменна постройка, строена през втората половина на деветнайсети век, когато явно е била в сила специална Божа заповед, отнасяща се до строежа на храмове, и тази заповед е гласяла: „Твоят Божи храм да има повече кулички, балюстради, йонийски колони, отстъпи, арки, фронтони, витражи, врати и заврънкулки по фасадата от храма на ближния!“

В този свещен храм се молеха президенти, магистрати от Върховния съд, конгресмени, посланици и всякакви други велможи от най-различен калибър. Понякога те пееха заедно с хора или — макар и рядко — се изповядваха. Политици обичаха да ги снимат на качване или на слизане по широките стъпала, стиснали Библията под мишница и с богобоязливи изражения на лицата. Независимо от официалното разделение на църквата от държавата в Америка Уеб бе забелязал, че електоратът обича избраниците му да демонстрират известна набожност. Досега нито един от отряда не бе стъпвал в тази църква, но именно политиците бяха настояли да получат подобаващ фон за своите помпозни съболезнователни речи. Явно скромният параклис в Куонтико не им се бе сторил достоен за целта.