Последният жив

— Ами че нали те го загубиха! — обади се Джеръм, като се свря още по-навътре в безформената купчина продънени, мръсни възглавници, които минаваха за канапе. От мястото си Уеб не виждаше дали под тях изобщо има рамка. Таванът на стаята се бе пропукал на три места и бе провиснал толкова ниско, че още малко нямаше да им трябва стълба, за да се качат на втория етаж — просто щяха да се хващат за цепнатините и да се набират на ръце. По стените растеше черна плесен. Уеб си каза, че малкото боядисани повърхности сигурно са покрити с оловна боя, а кухините около водопроводните тръби като нищо са запълнени с азбест. Подът беше покрит с мишина, а Уеб бе готов да се обзаложи на хиляда долара, че всички дървени части са проядени от термити, което обясняваше защо, гледана откъм улицата, къщата беше леко наклонена наляво. Сигурно строителните инспектори отдавна бяха отписали тоя квартал, иначе къде им бяха очите?

— Имате ли снимка на Кевин?

— Имаме, разбира се. Дадохме я на полицията — каза бабата.

— Нямате ли друга?

— Ти какво, всичко ли искаш да ни вземеш? — озъби се Джеръм.

Уеб се надвеси напред така, че дръжката на пистолета му да попадне в полезрението на младежа, от когото можеше да се очаква всичко.

— Точно така, Джеръм. Всичко, което поискам. И ако ми се правиш на важен, ще те хвана за яката и ще те закарам в участъка, където бързо ще ти извадим всичките кирливи ризи от компютъра. Пък ако искаш, можеш да ме лъжеш до утре, че нямаш криминално досие, умнико.

Джеръм отмести поглед и каза само:

— Мамицата му!

— Затваряй си устата, Джеръм! — повтори баба му. — Просто млъкни и не се обаждай.

А така, бабке, помисли си Уеб. Тя измъкна отнякъде малък портфейл и от гънките му извади снимка. Когато я подаваше на Уеб, ръцете й затрепериха и гласът й заседна в гърлото, но тя бързо се окопити.

— Това е последната ми снимка на Кевин. Гледай да не я загубиш.

— Ще я пазя. Ще си я получите обратно.

Уеб погледна снимката. Беше Кевин. Същият Кевин, когото бе спасил в сляпата уличка.

Значи Кортес и Романо бяха бавили някакво друго хлапе, което ги бе излъгало, че се казва Кевин Уестбрук, а също и за куп други неща. Това не бе станало случайно, сигурно е било планирано отпреди. Или пък беше плод на моментно вдъхновение. Така или иначе, с каква цел?

— Значи казвате, че сте дали на полицията снимка на Кевин?

Бабата кимна.

— Той е добро момче. Ходи на училище, разбирате ли, почти всеки ден. Специално училище, защото Кевин не е случайно дете — добави гордо тя.

По тия места, каза си Уеб, ходенето на училище само по себе си беше постижение, сравнимо с това да оживееш до сутринта.

— Убеден съм, че е добро момче. — Той погледна Джеръм, този нагъл, наежен хлапак, готов престъпник. Ти също май си бил някога добро момче, а, Джеръм? — Полицаите униформени ли бяха?

— Ти кво бе, за будали ли ни смяташ? Бяха от ФБР, приятел, също като теб!

— Сядай, Джеръм — каза Уеб.

— Сядай, Джеръм! — кресна бабата и Джеръм седна.

Уеб мислеше напрегнато. Ако в Бюрото имаха снимка на Кевин, вече трябваше да са разбрали, че макар и за кратко, са задържали друго момче. Или може би не? Романо май дори и не подозираше, че са замесени две момчета. Той просто описа хлапето като чернокожо. Може би това гласеше и официалният полицейски доклад? Ако фалшивият Кевин Уестбрук бе изчезнал, преди Бейтс и останалите да бяха стигнали до мястото на инцидента, тогава те можеха да знаят само, че някакво чернокожо момче на около девет-десет години на име Кевин Уестбрук, живеещо на такъв и такъв адрес в близост до сляпата уличка, е изчезнало безследно. Щяха да дойдат, да разговарят със семейството, да вземат снимка — както впрочем бяха направили — и да продължат с разследването. Едва ли непременно щяха да искат от Романо и Кортес да разпознаят детето на снимката, особено ако нямаха причини да подозират, че е станала подмяна. А и Маккарти му бе казал, че снайперистите дори не са погледнали истинския Кевин, когато „Чарли“ бяха минали покрай него на път за обекта. Може би само Уеб знаеше за измамата.

Уеб се огледа наоколо и единствено заради бабата, или каквато там се падаше на Кевин, се опита да прикрие отвращението си.

— Кевин тук ли живееше? — Бейтс бе споменал, че условията на живот в дома на Кевин са мизерни и че той избягвал да се прибира вкъщи, което може би обясняваше защо онази нощ се бе скитал самичък навън, вместо да си е в леглото. Наистина, домашната му среда беше отвратителна, но не и по-лоша от тази на много други деца в подобни квартали. Бедността и престъпността вървяха ръка за ръка, а видимите следи от тях в никакъв случай не можеха да се нарекат красиви. И все пак бабата изглеждаше непоклатима като канара. Добра жена; по всичко личеше, че истински обича Кевин. Защо му трябваше да бяга от нея?

Бабата и Джеръм се спогледаха.

— Повечето време — отвърна тя.

— А къде живееше през останалото време?