Последният жив

Небето беше лазурно, слънцето грееше, подухваше свеж ветрец. Времето странно контрастираше с траурния повод. Уеб закрачи нагоре по стълбите; всяко почукване на токовете по мраморните стъпала отекваше в главата му като превъртане на барабана на револвер — поредният патрон, поредният изстрел, поредният отнет човешки живот. Уеб си каза, че никога не може да избяга от подобни сравнения. Там, където повечето хора съзираха лъч на надежда, той виждаше само човешка деградация, душевна разруха и гнилост. С тая нагласа нищо чудно, че никой вече не ме кани на гости, помисли си той.

Навсякъде патрулираха агенти на тайните служби с безизразни лица, издути под мишниците костюми и жици в ушите. Преди да влезе в църквата, Уеб трябваше да мине през металния детектор. Той показа на охраната пистолета си и служебната карта на агент на ФБР, като същевременно им хвърли поглед, който казваше, че само мъртъв ще си предаде оръжието.

Още с отварянето на вратата пред Уеб се изправи гъста тълпа хора, която по чудо се бе побрала в тясното пространство. Не особено тактично той вдигна в ръка значката си на агент на ФБР и тълпата му направи път, мърморейки. В единия ъгъл телевизионна камера предаваше на живо цялото представление. Кой идиот бе дал разрешение за това? — запита се той. И на кого бе хрумнало да покани всички тези зяпачи на една церемония, която трябваше да бъде в тесен семеен кръг? Така ли опечалените роднини трябва да окажат последна почит на своите покойници — с целия този цирк?

С помощта на неколцина свои колеги от Бюрото Уеб си намери място на една от пейките и се огледа. Семействата на убитите заемаха първите два реда, които бяха отделени с въжета. Уеб наведе глава и мълчаливо започна да се моли, по една молитва за всеки от загиналите. Най-дълго време отдели на Тели Райнър, неговия духовен баща и пример за подражание, прекрасния човек и приятел. Задавен от сълзи, Уеб за пръв път си даде сметка колко много бе изгубил през тези няколко кратки мига, когато адът се бе разтворил пред него. Но когато вдигна поглед към роднините, които седяха на предните редове, той си каза, че те са загубили много повече.

Истината за случилото се бе започнала да прониква в съзнанието и на най-малките деца, които горчиво плачеха за своите татковци, които ги бяха напуснали завинаги. Хлипове и писъци прекъсваха изсмуканите от пръсти речи — от надутите закани на политиците този път „наистина да прекършим гръбнака на престъпността“, до празните приказки на пасторите, които не познаваха нито един от онези, които така сладкодумно възхваляваха.

Тия мъже се биха за правата кауза, искаше да стане и да каже Уеб. Не ги забравяйте, защото те по своему са незабравими. Край на речта. Амин! Хайде сега да му гаврътнем по едно.

Най-после възпоменателната служба приключи и събралото се множество изпусна колективна въздишка на облекчение. На излизане Уеб поговори с Деби Райнър, каза по някоя и друга утешителна дума на Синди Плъмър и Каръл Гарсия, размени прегръдки и бегли целувки с още няколко жени. Приклекна и рече по нещичко и на децата; притиснал треперещите им телца в обятията си, той сякаш нямаше сили да ги пусне. След този прост човешки допир му идваше да закрещи с пълни гърди. Уеб трудно се разплакваше, а през последната седмица вече бе пролял повече сълзи, отколкото през целия си предишен живот. А пък децата — те просто късаха сърцето му.

Някой го докосна по рамото. Уеб стана и се извърна, готов да предложи утеха на поредното страдащо човешко същество. Ала човешкото същество, което го гледаше втренчено право в очите, нямаше вид, сякаш се нуждае от неговата утеха.

Джули Патерсън беше вдовицата на Лу Патерсън. Майка на четири деца, тя бе очаквала пето, но го бе загубила три часа след новината, че е вдовица и самотна майка. Стъкленият й поглед показа на Уеб, че тя е силно упоена — той все пак се надяваше, че каквото и да бе взела, беше по лекарско предписание. Освен това дъхът й вонеше на алкохол. Таблетки и пиене не са много здравословна комбинация, особено в ден като този. От всичките съпруги на загиналите си другари Уеб бе чувствал Джули Патерсън най-малко близка, понеже Лу го бе обичал като брат, а Уеб ясно долавяше колко го ревнува жена му.

— Тука ли ти е мястото, Уеб? — каза Джули, залитайки на черните си обувки с високи токове. Очите й с мъка го задържаха на фокус. Заваляше думите; беше подпухнала, по иначе бледата й кожа бяха избили яркочервени петна. Последната й бременност не бе продължила достатъчно дълго, за да издуе видимо корема й — едно обстоятелство, което допълнително усилваше чувството й за понесена несправедливост. Тази жена трябваше да си бъде вкъщи, в леглото; Уеб се зачуди какво прави тя тук.

— Джули, да излезем навън, на чист въздух. Хайде, дай ръка.