Последният жив

В този момент „Свободните“ откриха огън и един куршум прониза гръдния му кош, а малко по-късно друг закачи шията му. Ранен на три места, Уеб извърши неща, без които щяха да загинат много невинни хора. Вместо да го изкарат от строя, раните сякаш му дадоха нови сили да се бие и да обезвреди онези, които искаха да убият него и целия му екип. В хода на битката той бе изнесъл ранени другари в безопасност, между които и покойния Лу Патерсън, който бе получил куршум в ръката малко след като Уеб го бе спасил от взрива. Действията му през онази нощ надминаваха всичко, което успя да постигне при засадата във вътрешния двор, защото тогава се бе сражавал тежко ранен — не с някаква драскотина, която може да се покрие с парче пластир. За другарите си в ОБТ, както ветерани, така и новобранци, след тази операция Уеб Лондон се бе превърнал в легенда. В една общност на силни, железни мъже няма по-важен фактор от подобна проява на мъжество и героизъм за придобиване на статус в неформалната йерархия. А в неговия случай цената не бе й висока — част от суетата и половината от кръвта му.

Уеб дори не помнеше болката. Спомняше си единствено как бе тичал, залягал, стрелял, носил другарите си и убивал враговете. Чак след като бе изстрелял и последния си патрон и убил последния противник, силите го бяха напуснали и той също се бе свлякъл на земята. Когато докосна с ръка зеещата рана на лицето си и усети как кръвта изтича от другите му две рани, Уеб си каза, че и неговият ред е дошъл. В линейката бе изпаднал в кома и когато най-после пристигнаха в интензивното отделение на университетската болница във Вирджиния, лекарите почти го бяха отписали. Как бе успял да се закрепи и да се върне към живота, самият той не знаеше. Макар и атеист по природа, оттогава не смееше да отрича Бога.

Възстановяването от раните беше най-болезненият период в целия му дотогавашен живот. Макар и герой, Уеб нямаше никаква гаранция, че ще се върне в отряда. Ако не можеше да участва наравно с останалите, никой нямаше да го търпи. А той самият не можеше да си представи, че би могъл да се занимава с нещо друго. Колко тона тежести бе вдигнал оттогава, колко пълнителя бе изстрелял, колко километра бе пробягал, колко отвесни стени бе изкачил, от колко хеликоптера се бе спуснал с въже? За щастие раните по лицето не се бяха отразили на зрението му. Малко отклонение там, и щеше да каже сбогом на службата. Ала много по-страшни от физическите несгоди бяха душевните терзания по време на възстановителния период. Щеше ли да бъде в състояние да стреля, когато се наложи? Нямаше ли да се вкамени преди атака и да изложи другарите си на смъртна опасност?

Не, това никога не се бе случвало, поне до оная проклета засада във вътрешния двор. Уеб се бе възстановил, и то напълно. Това му бе отнело почти година, но никой не отричаше, че той заслужава да се завърне в отряда по достойнство, без компромиси и специални отстъпки в негова чест. А сега, какво щяха да кажат сега хората? Дали щеше да успее да се завърне още веднъж? Този път раните му не бяха физически; проблемът беше в главата му и това го правеше хилядократно по-ужасен.

Уеб сви ръката си в юмрук и замахна към огледалото. Ударът беше такъв, че чак мазилката отзад се пропука.

— Не съм ги оставил да умрат, Джули — каза той на посипалите се стъклени парчета. Погледна ръката си. Дори не кървеше. Вървеше му на нашия Уеб, няма що.

Той отвори разбитата аптечка зад огледалото и извади бурканче, пълно с разнородни таблетки. Бе ги събирал с течение на времето от най-различни места — някои легални, други не дотам. Понякога ги вземаше, за да може да заспи. Внимаваше много, защото навремето, докато възстановяваха лицето му, за малко щеше да се пристрасти към болкоуспокояващите.

Уеб щракна електрическия ключ и Франкенщайн изчезна. Чудовищата се чувстват по-спокойни в тъмното.

Той слезе в мазето, старателно подреди бутилките в полукръг и седна сред тях като някой генерал, който оглежда войските си преди битка. Но не отвори нито една бутилка. Телефонът звънеше на всеки няколко минути, но той нито веднъж не вдигна слушалката. На вратата се чукаше; Уеб не обръщаше внимание. До късно през нощта остана неподвижен на мястото си, загледан в стената. Разрови таблетките, извади една капсула, подържа я в ръка и я пусна обратно в бурканчето. Облегна се назад на стола и затвори очи. В четири сутринта заспа на пода. Още не се бе сетил да измие лицето си.

14

Седем сутринта. Уеб знаеше колко е часът, защото часовникът в дневната удари тъкмо когато той, с натежала глава и несигурни колене, се надигаше от пода в мазето. Разтърка врата и тила си с ръка. Докато се опитваше да се изправи, кракът му закачи леко една от бутилките; тя се претърколи, счупи се и по пода потече кианти. Уеб изхвърли бутилката в боклука и с топка книжни салфетки почисти разлятото. От виното ръцете му се оцветиха в червено и за миг в помътеното му съзнание мина безумната мисъл, че са го ранили, докато е спял.