Последният жив

— Махайте се! — изкрещя той. После извика на двамата агенти: — Направете нещо, по дяволите!

— Извикайте полиция! — изпищя напарфюмираната блондинка, като сочеше Уеб с пръст. — Той нападна беззащитен човек, всички видяхме това. — Тя се наведе да помогне на поваления си колега, докато от десетки джобове наизлизаха мобилни телефони.

Уеб се огледа. Никога преди не бе попадал в такова меле, а не можеше да се каже, че досега животът му бе минал леко. Усети, че му писва. Измъкна пистолета си; двамата агенти видяха това и внезапно интересът им се събуди отново. Уеб насочи пистолета право нагоре и стреля четири пъти във въздуха. Тълпата се разпръсна във всички посоки. Някои се проснаха на земята и квичейки от ужас, го замолиха да не ги убива, те просто си вършели работата, колкото и да била жалка и недостойна! Парфюмираната блондинка остави скъпия си ранен колега да се въргаля в калта и побегна колкото я държаха краката. Токчетата й заседнаха в меката трева; без да спира, тя свали обувките си и продължи да тича. Месестият й задник представляваше идеална мишена, но на Уеб не му бе до това. Репортерът с разбития нос пълзеше по корем и повтаряше:

— Снимаш ли? По дяволите, Сеймор, хвана ли това?

Съседите отведоха децата и се изпокриха по къщите. Уеб прибра пистолета и закрачи към събърбана. Когато двамата агенти пристъпиха да му преградят пътя, той изсъска:

— Хич не се и опитвайте! — Качи се в джипа и запали двигателя. Свали прозореца. — Благодаря за помощта — каза той на двамата мъже и потегли.

15

— Ти да не си откачил, бе! — Бък Уинтърс се взираше разярено в Уеб, който стоеше прав до вратата на малката заседателна зала във Вашингтонското оперативно бюро. До Уеб бе застанал Пърси Бейтс. — Да стреляш с пистолет на публично място, и то пред цяла глутница репортери! Да се оставиш да те заснемат! Да не си се побъркал нещо?

— Не е изключено — сопна се Уеб. — Държа да знам откъде е изтекла информация до Джули Патерсън. Следствието трябваше да е поверително. Откъде, по дяволите, знае тя какво съм говорил?

Уинтърс погледна с отвращение Бейтс.

— Бейтс, ти му беше учител и наставник нали? Видя ли какво постигна с него? — Погледът му се върна на Уеб. — Цял екип работи по този случай. Не ми се прави на наивен, сякаш не знаеш, че щом са замесени толкова хора, все нещо ще се разчуе. Особено когато една жена иска на всяка цена да разбере какво е станало със съпруга й. Ти се панира, Уеб, и оплеска работата, това е. А не ти е и за пръв път.

— Виж какво, на излизане от къщи ме напада цяла тълпа, а собствените ми колеги не си мърдат пръста да ме защитят. Хората ме блъскат, удрят, крещят ми обвинения в лицето. Всеки друг би постъпил така на мое място.

— Покажи му какво е направил, Пърс. — Бейтс тихо пристъпи към телевизора в ъгъла, вдигна дистанционното и натисна няколко копчета. — С почитанията на пресслужбата — добави Уинтърс.

Лентата тръгна и на екрана се появи вътрешността на църквата. Джули Патерсън мачкаше с ръце празния си корем, крещеше в лицето му, заплю го и го зашлеви с всичка сила. А той понасяше всичко това, неподвижен като истукан. Собствените му думи, че е направил всичко, което е могъл, загадъчно липсваха от записа или поне той не ги чу. Единственото, което заснетият Уеб успя да каже от екрана, бе: „Съжалявам, Джули.“ Прозвуча така, сякаш той лично бе теглил куршума на Лу Патерсън.

— Най-хубавото тепърва предстои — каза Бък Уинтърс, измъкна дистанционното от ръката на Бейтс и натисна едно копче. Сцената се смени, намираха се вече пред дома на Уеб. Записът беше монтиран професионално; сцените с разярената тълпа бяха изрязани, кадърът беше прецизно фокусиран върху лицата на Уеб и интервюиращите го репортери. Самите журналисти бяха показани като твърди, безкомпромисни, но учтиви и коректни във всяко отношение. Удареният от Уеб репортер бе изкаран истински герой, който, без да обръща внимание на кървящия си нос, самоотвержено и професионално води зрителя през безумието, което тече на екрана. Самият Уеб изглеждаше като някакъв бесен звяр; той крещеше като обезумял, псуваше и накрая извади пистолет. Скоростта на лентата беше леко забавена, така че изваждането на оръжието да изглежда като преднамерен, хладнокръвен акт на агресия, а не отчаяна постъпка на човек, който брани живота си. Имаше и смразяващи кръвта сцени на съседи, притиснали невръстни дечица до гърдите си, отчаяно опитващи се да избягат от побеснелия убиец. На последния кадър Уеб стоеше сам, гордо изправен сред хаоса, който бе сътворил, след което спокойно прибра още димящия пистолет и закрачи в неизвестна посока.

Никога през живота си Уеб не бе виждал такъв професионален монтаж освен може би само в холивудски филм. Бяха го изкарали умопобъркан садист и злодей — истински Франкенщайн. Камерата на няколко пъти бе уловила отблизо обезобразената страна на лицето му, но в репортажа не се казваше и дума за обстоятелствата, при които е бил ранен.

Уеб поклати глава, погледна Уинтърс и каза:

— По дяволите, това изобщо не отговаря на истината. Аз да не съм някакъв Чарли Менсън!