Последният жив

— Ще получа някой инфаркт от теб, истина ти казвам. — Най-после Бейтс се поуспокои. — Та слушай сега какво ти нареждам. Известно време се покриваш. Няма да се прибираш вкъщи. Ще ти намерим служебна кола. Скриваш се някъде и не се показваш. Бюрото ще плати всички разноски. Ще ти изпращам шифровани съобщения по мобилния телефон. Проверявай си ги редовно. Колкото и ужасно да изглеждаше днес по телевизията, ние ще се погрижим да загладим впечатлението. И само да съм те видял да се приближиш до Бък Уинтърс, днес или през следващите трийсет години, аз лично ще те застрелям. А сега ми се махай от главата! — Бейтс пристъпи към вратата, но Уеб не помръдна от стола си.

— Пърс, защо правиш всичко това? Ние никога не сме били особено близки.

Бейтс се загледа втренчено в пода пред себе си.

— Може да ти прозвучи сантиментално, твоя си работа. Но е истина. Правя това, защото оня Уеб Лондон, когото познавах някога, рискува живота си за Бюрото. Защото три месеца те гледах, прикован към болничното легло, и не бях сигурен дали ще прескочиш трапа. Още тогава можеше да напуснеш Бюрото с почести и да получиш пълна пенсия. И сега да си ходиш мирно и тихо за риба или където там ходят пенсионираните агенти. Ама не, ти се върна в строя и отново се изправи под куршумите. — Той си пое дъх. — И защото знам прекрасно какво направи в онази тъмна уличка, дори целият останал свят да се прави, че не знае. Ще го узнаят обаче и те, Уеб. Не останаха много живи герои. Но ти си един от тях. Само това ще ти кажа. И нищо повече не ме питай.

С тези думи той излезе и остави Уеб да разсъждава върху една страна от характера на Пърси Бейтс, за която не бе подозирал.

Наближаваше полунощ и Уеб нямаше време за губене. Той прескачаше огради, пристъпваше крадешком през съседски дворове. Тази нощ целта му беше лесна, но затова пък доста абсурдна. Трябваше да проникне някак в собствения си дом. През задния прозорец, защото глутницата журналисти го дебнеха отпред. Там стояха на пост и двама униформени служители на ФБР, подсилени от кола на щатската полиция, чиито бляскащи сини светлини разсичаха мрака. Уеб се надяваше, че няма да има повече озверели тълпи, готови да го линчуват. Стига да не го забележеха съседи как се промъква през прозореца на собствената си баня. Тогава сам щеше да си е виновен.

В тъмното Уеб наблъска най-необходимото в една платнена чанта, хвърли вътре няколко резервни пълнителя за пистолета и някои други дребни приспособления, които можеха да му дотрябват, и изпълзя обратно навън. Прескочи оградата и се шмугна в двора на съседите. Спря се, отвори чантата и извади уред за нощно виждане, който превръщаше мрака в ден, макар и леко зеленикав. Погледна през него към скупчените на улицата пред къщата му журналисти. Тези нещастници, чийто смисъл на живота беше да ровят в калта и да очернят хората, заслужаваха да им го върне тъпкано и Уеб се закани, че все някой ден ще се заеме и с тях. Засега той реши да се задоволи с една дребна шегичка. Извади сигналния пистолет, зареди ракета, насочи цевта към точка някъде над главите на групата и дръпна спусъка. Ракетата се извиси, избухна и освети небесата с яркожълт блясък. През очилата си за нощно виждане Уеб видя как цялата тази група от храбри, доблестни борци за истината едновременно вдигнаха ужасени глави нагоре и после с отчаяни писъци се разбягаха във всички посоки. Малките неща правят живота хубав, каза си той. Да излезеш на разходка, да посрещнеш слънцето след проливен дъжд, да си играеш с палави малки кученца, да накараш банда лицемери да се подмокрят от страх…

Той стигна тичешком до паркирания наблизо служебен форд краун виктория, който Бейтс му бе издействал, и потегли. Тази нощ Уеб прекара в някакъв вонящ хотел край щатско шосе номер едно в Южна Александрия, където приемаха заплащане в брой, никой никому не придиряше, а единственият румсървис беше пликът с храна от „Макдоналдс“, който си носеше отвън, ако не се брои машината за дребни закуски и безалкохолни, завързана с верига за оплесканата с графити подпорна колона пред стаята му. Уеб погледа телевизия и изяде своя чийзбъргър с пържени картофи. След това извади от платнената чанта бурканчето си с таблетки за сън и глътна две. Заспа и за пръв път от много време не сънува кошмари.

16