Последният жив

Стори му се, че чу някъде да се отваря врата. Вероятно някой от скъпоплатените му сътрудници се бе сетил да намине покрай кантората, за да свърши все пак малко работа през почивния ден. Днешните младежи просто нямаха трудовата етика на неговото поколение, нищо, че получаваха безбожни заплати. Нима през първите петнайсет години от кариерата му имаше почивен ден, в който самият Уингоу да не бе работил? А пък тия капризни младоци почваха да мърморят, ако им се наложеше да останат в кантората след шест вечерта. По дяволите, очите не ми служат вече, каза си той. Пресуши чашата с кафе, но жаждата не го напускаше. Отвори вратичката на бюрото и отпи от скритата за всеки случай гарафа с вода. Главата му пулсираше. Гърбът го болеше. С пръст на китката си премери пулса. Беше неравен и ускорен, както се случваше едва ли не всеки ден напоследък. За днес вече си бе поставил инсулина, но се замисли дали да не скъси интервала между инжекциите. Или пък кръвната му захар бе паднала рязко? Той непрестанно променяше проклетата дозировка, но все не можеше да я улучи.

Отново се чу шум. Този път със сигурност беше вратата.

— Ало! — извика той. — Ти ли си, Миси? — После се сети, че Миси, кучката му, бе умряла преди десет години. Това пък откъде му дойде? Опита се да се съсредоточи върху преписката, но очите му бяха замъглени, а тялото му отказваше да го слуша. Уингоу се уплаши. Сигурно беше инфаркт, макар да нямаше болки в гръдния кош и да не усещаше тъпо пулсиране в лявото рамо.

Той погледна часовника, но не различаваше стрелките. По дяволите часът, трябваше незабавно да предприеме нещо.

— Хей, ало! — провикна се отново той. — Помогнете ми! — Стори му се, че чува приближаващи се стъпки, но никой не влезе в стаята. Така ли? Майната ви на всички тогава! Кучи синове! — извика той. Вдигна слушалката и успя да накара ръката си да натисне деветката и после два пъти единицата. Зачака, но никой не отговори. Ето къде ми отиват данъците, каза си ядно той. Набирам 911, а отсреща няма никой. — Помощ! — извика той в слушалката. И чак тогава забеляза, че няма сигнал. Затвори и отново я вдигна. Наистина нямаше сигнал. Мамка му! Затръшна телефона, но не улучи вилката и слушалката падна на пода. Задушаваше се. Разхлаби яката на ризата си. Откога се канеше да си купи мобилен телефон, пък все не му оставаше време. — Има ли някой там, дяволите ви взели? — изкрещя той.

Сега ясно чу стъпките. Не можеше да диша, сякаш някой го стискаше за гърлото. От него шуртеше пот. Със замъгленото си зрение видя как вратата се отваря. Някой влезе.

— Мамо? — Що за глупости, та майка ми почина преди двайсет години, каза си той. — Мамо, помогни ми! Нещо не ми е добре.

Разбира се, в стаята нямаше никой. Уингоу халюцинираше.

Тялото му се свлече на пода. Опита се да пълзи, от гърлото му излизаха хрипове.

— Мамо — прошепна прегракнало той на видението, — помогни на твоето синче, нещо не му е добре.

Когато стигна до нея, тя вече бе изчезнала — ей така, просто се бе измъкнала изпод носа му. Той положи глава на пода и бавно затвори очи.

— Има ли някой? — прошепна Скот Уингоу за последен път. — Нуждая се от помощ.

17

Франсис Уестбрук се чувстваше сериозно ощетен. Обичайните му свърталища, местата, където въртеше бизнеса си, изведнъж започнаха да му се изплъзват. Той не се съмняваше, че федералните са по петите му; освен това, който и да му бе погодил онзи номер, рано или късно щеше да го спипа. В неговия свят параноята беше единственото средство за оцеляване. Затова той реши да прекара следващия един час в склада за месо на една кланица в югоизточната част на Вашингтон. Този омразен хладилник, в който зъбите му веднага затракаха, се намираше едва на десет минути от Капитолия и от останалите правителствени сгради. Уестбрук бе прекарал целия си досегашен живот в столицата, а нито веднъж не бе посетил която и да било от нейните забележителности. Националните светини не означаваха нищо за него. Той не се смяташе за американец, гражданин на столицата или на каквото и да било. Беше чернокож, който се опитва да свърже двата края. Едва десетгодишен, целта му беше да доживее до петнайсет. После — до двайсет. До двайсет и пет. Преди две години, на трийстия си рожден ден, той си устрои такъв юбилей, сякаш бе станал на осемдесет. В неговия свят трийсет години бяха истинско дълголетие. В живота всичко е относително, а в живота на Франсис Уестбрук — още повече.

Сега съзнанието му беше заето от мисълта какво точно бе оплескал с Кевин. Желанието да осигури на момчето сравнително нормален живот бе приспало бдителността му. Преди той го водеше навсякъде със себе си, но веднъж малък диспут с екипа му се бе изродил в престрелка, при която Кевин получи куршум в лицето и за малко не умря. Франсис дори не бе успял да го закара лично в болницата, защото се боеше да не го арестуват. От този момент той бе поверил Кевин на грижите на нещо като семейство — някаква възрастна госпожа и нейния внук. Той често наминаваше да го види, но главно се грижеше Кевин да се радва на свободата, от която се нуждае всяко момче.