Последният жив

Важното беше Кевин да не расте като Франсис. Той трябваше да живее пълноценен живот, далеч от всякакви патлаци и дрога и от неизбежното последно отпътуване към градската морга с картонче на палеца на крака. Затова той не трябваше да се навърта много-много около Франсис, за да не се изкуши да нагази в същото блато, от което измъкване нямаше да има. Такова нещо не бива да се случи с Кевин, бе обещал пред себе си той още когато малкият се роди; само че напоследък нещата изглеждаха, сякаш нещото вече се бе случило. Би било несправедливо Франсис да надживее Кевин; не, той нямаше да допусне това.

Уестбрук беше бос на един от най-успешните канали за дрога в района на федералния окръг Колумбия. Досега той нямаше нито един арест дори за дребно хулиганство, макар вече двайсет и три години да беше в „бизнеса“. Започнал съвсем малък, той не обичаше да си спомня миналото, в което нямаше и нищо чак толкова хубаво за запомняне. Въпреки не дотам праведния си начин на живот, Франсис много се гордееше с чистото си полицейско досие. Това не беше въпрос само на късмет; той имаше старателно разработена стратегия за оцеляване, при която от време на време подаваше точно отмерена информация на точно определени лица, след което те го оставяха за известно време на мира да си движи делата. Това беше неговият житейски принцип: не вдигай много шум, не се замесвай в скандали, не убивай без нужда. И не се закачай с федералните, защото те Имат достатъчно пари и възможности да ти вгорчат живота — що ли ти трябва? Животът на Франсис Уестбрук и без това беше достатъчно труден. А без Кевин не струваше нищо.

Той погледна към Мейси и Пийбълс, неговите две неизменни сенки. Недоверчив по природа, на тях двамата той вярваше повече, отколкото на всеки друг. Уестбрук винаги носеше пистолет и неведнъж бе прибягвал до него, за да си спаси живота. Бе си научил добре урока. Той вдигна глава и погледна към вратата, където се бе появил гигантът Туна.

— Ей, Туна, новини ли ми носиш? Има ли нещо за Кевин?

— Нищо засега, шефе.

— Тогава се измитай оттук и не ми се мяркай, докато не научиш нещо!

Обиден, Туна се изниза навън и Уестбрук погледна Пийбълс.

— Говори, Тоан.

Антоан Пийбълс изглеждаше угрижен и внимателно намести скъпите си очила, преди да заговори. Уестбрук знаеше, че Пийбълс е напълно наред с очите, но използва очила за четене, за да си придава важност, да изглежда едва ли не като уважаван бизнесмен. Франсис Уестбрук отдавна се бе примирил с дребните човешки слабости на сътрудниците си. Всеки по-важен избор в живота му бе направен още когато се бе родил на задната седалка на един стар кадилак, вдигнат върху четири тухли. Майка му беше твърде надрусана с кокаин и когато Франсис се бе изсулил между краката й, пръв го бе поел мъжът, с когото тя ходеше по онова време; той бе прерязал пъпната връв на новороденото с нечист нож и после спокойно се бе облекчил в устата й. Когато малкият Франсис поотрасна, той чу тази историйка с най-цветисти подробности лично от майка си, която през цялото време се заливаше от смях, сякаш това беше най-забавното нещо на света.

— Новините не са добри — каза Пийбълс. — Основният ни дистрибутор разправя, че докато не премине тая шумотевица около тебе, не може да ни осигурява повече стока. А понастоящем и без това запасите ни са доста изчерпани.

— По дяволите, това е голям удар за нас — извика Уестбрук. Той се опитваше да запази спокойствие пред Мейси и Пийбълс, но проблемът наистина беше сериозен. Ако Франсис Уестбрук не беше в състояние да осигури препитание на хората си, те щяха да идат при някой друг. С което шансовете му да доживее до следващия си рожден ден щяха значително да намалеят. — Добре, по-късно ще мисля за това. А какво става с оня бе, как му беше името, Уеб Лондон?

Пийбълс отвори една кожена папка и намести очилата за четене на носа. Уестбрук мислено се усмихна на този ритуал. Той знаеше, че Пийбълс се изживява като някакъв финансов магнат, като едър буржоа, какъвто в никакъв случай не беше. Той дори измъкна копринена кърпичка с монограм, за да почисти стола, преди да седне, и цялото му държание показваше колко унизително е за него да провежда деловите си срещи в хладилник за месо. Пийбълс много обичаше пачките банкноти, които издуваха джобовете му; той си падаше по скъпи дрехи и хубави ресторанти, и особено по красиви девици, готови да изпълнят всичките му най-разнообразни желания. Не носеше пистолет и доколкото Уестбрук можеше да предположи, едва ли знаеше от коя страна се държи. Пийбълс бе навлязъл в наркобизнеса в един период, когато пистолетите и уличните банди отстъпваха място на компютри, счетоводства, мирно и тихо пране на пари, инвестиционни портфейли и усамотени вили в екзотични местенца, до които се стига с частен самолет.