Последният жив

Когато се прибра, той заключи вратите на къщата и спусна завесите на всички прозорци. Отиде в банята, запали лампата и се погледна в огледалото. Кожата от дясната страна на лицето му имаше лек загар и беше сравнително гладка; на места стърчаха отделни косъмчета, където не бе минал внимателно с бръснача. Половината от лицето му си беше в ред, дори не изглеждаше никак зле. „Хубавата половина от лицето ми“ — викаше й с горчивина той. Времето, когато хората забелязваха мъжествената му красота, отдавна бе минало. Но чак пък Франкенщайн? Не беше ли малко прекалено, Джули? След като поразмисли, той бе по-малко склонен да се съгласи с нея. Ако не беше Франкенщайн, Джули, твоят Лу отдавна щеше да се е простил с живота. Заради него Франкенщайн загуби половината от лицето си. Или си забравила това? Защото аз не съм го забравил, Джули. Всеки ден се гледам в огледалото.

Той бавно се извърна, за да обгърне с поглед цялата лява половина на лицето си. От тази страна нямаше стърчащи косъмчета; кожата не хващаше загар. Докторите го бяха предупредили. Освен това кожата беше някак прекалено опъната, явно парчето за трансплантация не бе стигнало. Понякога, когато се смееше или правеше гримаси, тази половина от лицето му не го слушаше, сякаш му казваше: Виж как постъпи с мен, приятел, сега какво очакваш в замяна? Поразената част стигаше чак до ъгъла на окото му, така че орбитата беше изместена малко встрани, към слепоочието. Преди пластичните операции лицето му изглеждаше съвсем асиметрично. След това имаше значително подобрение, но двете половини си оставаха различни.

Под присадената кожа имаше парчета пластмаса и метал, с които бе заменена липсващата кост. Титановата пластина в черепа му всеки път задействаше металните детектори на летищата. Не бойте се, момчета, това е само калашникът, заврян в задника ми.

Уеб бе претърпял няколко възстановителни операции върху лицето си. Докторите си бяха свършили съвестно работата, макар че лицето му щеше да си остане обезобразено за цял живот. В един момент хирурзите обявиха, че нищо повече не може да се направи, и му пожелаха всичко най-хубаво. Адаптирането към новата ситуация се оказа по-трудно, отколкото си бе мислил; нещо повече, до този момент той не можеше да каже, че е свикнал напълно с нея. Трудно е все пак да се примириш с нещо, което всеки ден ти се надсмива в огледалото.

Уеб наклони глава още малко, дръпна надолу яката на ризата и огледа старата рана от куршум в основата на шията си. Куршумът бе ударил малко над бронежилетката; как не бе засегнал някоя жизненоважна артерия или гръбначния стълб, си оставаше загадка. Белегът от раната приличаше на изгорено от пура; доста яка пура ще да е била — шегуваше се той, докато лежеше в болницата с две големи дупки в тялото си и с половин лице. Другарите му се смееха, но в гласовете им се долавяше нервност. Всички очакваха, че Уеб ще се оправи; той също не се съмняваше в това. Но нито един не предполагаше какъв физически и емоционален кошмар прикриват всички тези превръзки. Пластичните хирурзи бяха предложили да заличат следите от куршуми, но Уеб бе отказал. Омръзнало му бе да крадат кожа от една част на тялото му, за да кърпят друга. Не му оставаше друго, освен да си носи дупките.

Той опипа гръдния си кош, където зееше другата дупка от пура. Куршумът бе влязъл отпред и излязъл отзад през плешката, като по чудо бе минал на милиметри встрани от жилетката; на излизане от тялото му той все още бе имал достатъчно енергия, за да пръсне черепа на някакъв тип зад него, който тъкмо се бе готвил да му разцепи главата с мачете. Кой казва, че Уеб Лондон нямал късмет в живота? Той се усмихна. „И това ако не е късмет, здраве му кажи“ — каза той на образа си в огледалото.

След онази напрегната нощ Уеб се ползваше с изключително уважение в ОБТ. Това се бе случило при обсадата на училището в Ричмънд, Вирджиния. Малко преди това го бяха прехвърлили от снайперистите към командосите и той нямаше търпение да покаже способностите си на предната линия. Експлозията, обезобразила лицето му, щеше да разкъса Лу Патерсън, ако Уеб не се бе хвърлил да го избута встрани. Огненото кълбо го удари в лявата половина на лицето, събори го на земята и разтопи забралото на шлема му. Той с един замах свали пламтящата пластмаса заедно със значителна част от лицето си и продължи да се бие; приливът на адреналин в разгара на боя го пазеше от нечовешката болка.