Последният жив

След като двамата му съучастници бяха застреляни, Ърнест Б. Фрий, самият той ранен, се бе предал на властите.

После възникна известен спор дали Фрий да бъде съден от федералните или щатските съдилища. Макар да се смяташе, че това конкретно училище бе станало обект на нападение, понеже беше базова институция за интеграция на малцинствата и насърчаване на междурасови отношения, а расистките възгледи на Фрий бяха добре известни, Ледбетър си каза, че конкретната мотивация няма да се докаже лесно в съда. Ако не за друго, то защото и тримата убити — двете учителки и ученикът — бяха все бели, така че щеше да е практически невъзможно Фрий да бъде съден по силата на федералния закон за престъпления, продиктувани от омраза. Макар че, формално погледнато, щеше да е относително по-лесно да бъде подведен за нападение над федерални агенти, най-добрата стратегия беше просто да го съди щатски съд и да поиска смъртно наказание за множество убийства.

— Не, ваша светлост — отвърна шерифът. Гласът му извади Ледбетър от унеса на спомените. Служителят на закона охраняваше магистрата вече от доста време и двамата се бяха сприятелили. — Ако питате мен, тоя тип отдавна е духнал през Мексико в Южна Америка. Там сигурно се е сдушил с разни местни неонацисти, сродни души, нали знаете.

— Е, да се надяваме, че ще го хванат и тикнат обратно където му е мястото.

— Ще стане. Федералните се занимават със случая, а на тях не им липсват възможности.

— Исках тоя престъпник да получи смъртна присъда. Той друго не заслужаваше. — Това бе един от случаите, когато Ледбетър не бе успял да се наложи като съдия. Както можеше да се очаква, адвокатът на Фрий бе пледирал, че довереникът му е невменяем, като дори бе намекнал, че може да е станал жертва на промиване на мозъка като член на „сектата“ — както бе нарекъл организацията му. Адвокатът просто си вършеше работата, но от гледна точка на прокуратурата вече имаше достатъчно съмнения, че съдебните заседатели ще стигнат до единодушно становище. Ето защо обвинението и защитата се споразумяха Фрий да се признае за виновен, срещу което вместо смъртно наказание да получи присъда от двайсет години до живот, с възможност — макар и нищожна — за предварително освобождаване под гаранция. Ледбетър не беше съгласен с тази сделка, но нямаше избор и се подписа под присъдата. Впоследствие журналисти проведоха неофициално допитване сред съдебните заседатели. Резултатите бяха такива, че Фрий наистина се бе оказал голям късметлия. От дванайсетте запитани всички до един отговориха, че ако се бе стигнало до гласуване, те щяха да го признаят за виновен и единодушно да настояват за смъртно наказание. В пресата се вдигна такъв шум, че всички излязоха посрамени от ситуацията.

Ледбетър бръкна в коженото си куфарче и извади грижливо сгънат брой на „Ню Йорк Таймс“. Самият Ледбетър беше родом от Ню Йорк и бе завършил училище там, преди семейството му да се премести на юг, в Ричмънд. Макар да се чувстваше добре в своя нов дом, като истински нюйоркчанин той всяка вечер прекарваше по един час с любимия вестник. През всичките години като магистрат той не бе изневерил на този си навик; всеки ден, малко преди края на работното време, личният му брой лежеше на бюрото му в съда. Четенето на „Ню Йорк Таймс“ беше едно от малкото му останали удоволствия.

Излязоха от служебния гараж. Телефонът в лимузината иззвъня.

— Какво? Слушам, ваша светлост. Да, сър, ще му предам. — Шерифът затвори и се обърна назад към пътника си: — Това беше съдията Маки. Каза да ви предам, че на предпоследната страница на днешния „Таймс“ имало нещо извънредно интересно.

— Каза ли какво?

— Не, сър. Просто каза да разгърнете вестника и после да му позвъните.

Ледбетър погледна вестника в ръката си, обзет от внезапно любопитство. Съдията Маки му беше добър приятел и двамата имаха сходни интелектуални интереси. Щом Маки бе преценил, че нещо е интересно, струваше си да се види. Лимузината бе спряла на светофар. Това беше добре дошло, защото на Ледбетър винаги му прилошаваше, когато се опитваше да чете в движеща се кола. Той се пресегна и запали лампата за четене над задната седалка.

Раздразнен, шерифът се извърна и загрижено го скастри:

— Ваша светлост, помолих ви да не палите тази лампа. Така се виждате отвсякъде. Какво, не ви ли е страх за живота ви?

Звън на разбито стъкло го накара да замлъкне уплашено и да погледне назад. Федералният магистрат Джон Луис Ледбетър седеше в неудобна поза, сгърбен напред върху любимия си „Ню Йорк Таймс“, и белите страници бяха опръскани с кръвта му.

12