Последният жив

Останките на Фред Уоткинс бяха намерени в храстите на съседния двор, запокитени там от мощната експлозия, разрушила дома му. С натискането на бутона той бе произвел миниатюрна искра — напълно достатъчна, за да възпламени газта, с която бе изпълнена къщата. Куфарчето му по чудо бе оцеляло след взрива; той все още го стискаше в ръката си, от която бяха останали само овъглени кости. Скъпоценните книжа вътре бяха невредими, готови да бъдат поети от неговия приемник. Труповете на съпругата и децата му бяха открити под развалините. При аутопсията се установи, че и тримата бяха умрели от задушаване още преди взрива. Цели четири часа пожарни екипи се бориха с огъня, който обхвана и две съседни къщи. За щастие, никой от съседите не пострада. Само домът на семейство Уоткинс бе сравнен със земята. Плановете им за заслужена почивка след цял живот напрегната работа бяха погребани заедно с тях. Мобилният телефон бе открит твърде лесно, защото се бе стопил в ръката му.

По същото време, когато Фред Уоткинс се прости с живота, на сто и петдесет километра на юг — в Ричмънд, щата Вирджиния, съдията Луис Ледбетър тъкмо сядаше на задната седалка на своята служебна лимузина под зоркия поглед на шерифа от Националната гвардия, който му служеше за лична охрана. Ледбетър беше федерален магистрат по углавни дела — длъжност, която заемаше вече втора година, след като бе повишен от главен съдия на Областния съд в Ричмънд. Поради сравнително младата си възраст — беше едва четирийсет и шест годишен — и изключителните си способности Ледбетър бе привлякъл вниманието на доста влиятелни хора като евентуален кандидат за Апелативния съд на Четвърти съдебен окръг; не беше изключено един ден да седне и в креслото на магистрат във Върховния съд на САЩ. През богатата си кариера Ледбетър бе ръководил много съдебни дела с различна сложност, емоционален заряд и потенциална взривоопасност. Някои от хората, които бе изпратил зад решетките, впоследствие бяха отправяли заплахи за живота му. Веднъж за малко не бе станал жертва на бомба в писмо, изпратено му по пощата от някаква военизирана организация на бели расисти, които не бяха съгласни с неговите убеждения за равенството на всички раси, религии и етноси пред Бога и закона. Всички тези обстоятелства налагаха Ледбетър да се движи навсякъде под засилена охрана, особено след някои не твърде отдавнашни събития, предизвикали сериозно безпокойство за личната му безопасност.

Преди години от затвора по особено дързък начин бе избягал опасен престъпник, който се бе заклел да си отмъсти на Ледбетър. Макар затворът да се намираше далеч от столицата и от отправените заплахи да бе минало време, властите не желаеха да поемат никакви рискове с безопасността на доблестния магистрат. Ледбетър, който ценеше личната си свобода над всичко, смяташе тази засилена охрана за излишна и досадна. От друга страна, след като веднъж се бе разминал на косъм със смъртта, вече приемаше тази загриженост за обоснована. Разбира се, самият той нямаше никакво желание да стане жертва на някой извратен боклук, чието място беше в затвора; не, почитаемият съдия Ледбетър не възнамеряваше да достави на врага си това удоволствие.

— Някакви вести от Фрий? — запита той шерифа.

Обстоятелството, че избягалият затворник се казваше Ърнест Б. Фрий, не преставаше да тормози Ледбетър. Разбира се, инициалът и презимето бяха съзнателно подбрани така, че да означават „бъди свободен“ на английски. Човекът бе сменил законно името си още когато бе станал редови член на онази неоконсервативна военизирана организация; неговите другари по оръжие бяха възприели този акт като ярък символ на отпор срещу въображаемите заплахи за тяхната свобода. Действително, самата организация наричаше себе си „Свободното общество“ — не особено подходящо название за типове, прочули се със своята нетолерантност и насилие над всеки, който не споделяше тяхната изпълнена с омраза идеология. Такива организации, от чието съществуване Америка със сигурност нищо не печели, са ярък пример за това, какви уродливи форми може да приеме свободата на словото, гарантирана от Първата поправка към Конституцията на САЩ. Свобода на словото — да. Но не и свобода да убиваш. Когато започнеш да убиваш, никакъв къс хартия не може да те защити от възмездието на закона.

Фрий и още двама от неговата организация бяха нахлули в едно училище, застреляли на място две учителки и взели за заложници множество деца и членове на персонала. Местната полиция бе обкръжила училището, извикани бяха специалните командоси, но Фрий и хората му бяха въоръжени с автоматични карабини и бронежилетки. Наложи се да вдигнат под тревога федералния Отряд за борба с тероризма от базата му в Куонтико. Отначало изглеждаше, че всичко ще приключи мирно и тихо, но после отвътре се бяха чули изстрели, специалистите бяха влезли вътре и се бе разразила страховита пукотевица. Ледбетър още си спомняше безжизненото трупче на момченце, проснато на тротоара, до двете учителки.