Посмъртен образ

— Не се притеснявайте — усмихна се Дегтяр. — В момента съм сам, жена ми с внуците и кучето е на вилата, така че никого няма да обезпокоите. И после, ако сега си тръгнете, какво ще стане с „Травиата“, нали уж я обичахте? — Той лукаво й намигна и се разсмя. — Хайде да я запишем до края, ще си вземете касетата, после, когато ви е удобно, ще наминете да ми върнете празна.

— Тогава попитайте ме отново искам ли чай и аз честно ще ви призная, че искам кафе.

На Настя все повече й харесваше този изкривен от радикулита човек и тя прие с радост предложението му да остане още малко. Но как щеше да се прибере толкова късно? Анастасия Каменская далеч не беше храбра и дръзка, каквито са обичайните характеристики за детективите. И се страхуваше от тъмните улици също като всяка друга жена на трийсет и пет години, дори малко повече, защото четеше сведенията за произшествията всеки ден, а изобщо не умееше да бяга бързо и да стреля точно. Тогава й хрумна неочаквана мисъл:

— Леонид Сергеевич, имате ли телефонния номер на началника на вашата служба по безопасност?

— На Владислав Николаевич ли? Разбира се. Всеки служител на „Сириус“, включително чистачката, има номера, чрез който може да се свърже с него по всяко време на денонощието. Клетъчна връзка.

— Ако обичате, обадете му се — искам да поговоря с него.

Стасов

Той пътуваше към къщи, уморен и ядосан, след като бе изгубил няколко часа, за да разбере къде се е шляла късно снощи безпътната съпруга на шефа му. Научи съвсем малко и то не му харесваше. През деня Ксения си е била вкъщи приблизително до два часа, после е пила кафе в бара на Киноцентъра. Е, сигурно е пила не само кафе, но във всеки случай там са я виждали докъм пет. После — изчезва докъм осем без петнайсет, когато се среща с приятелка до станцията на метрото „Красние ворота“, за да вземе от нея поредната рецепта за транквилизатори. Приятелката работела в психоневрологичен институт и снабдявала Ксения с рецепти, които изписвал по нейна молба познат лекар. Срещата била уговорена за деветнайсет и трийсет, но Мазуркевич, както винаги, закъсняла с около петнайсет минути. И след това отново изчезва — чак до прибирането си вкъщи в три и пет сутринта.

Тялото на Алина Вазнис беше намерено със следи от удушване, но Стасов прекалено дълго бе работил в криминалната милиция, за да се хване за една версия и да не забелязва другите. Веднага след като получи информацията за срещата на Ксения с приятелката от диспансера, той се свърза с Мазуркевич и го помоли да провери чантата на съпругата си. Но там не се намериха нито рецептата, нито купените срещу нея лекарства. Не се намериха и нови опаковки на нощното шкафче в спалнята. Разбира се, това все още нищо не доказваше — Ксения би могла да държи рецептата и лекарствата къде ли не. Можеше да използва рецептата за отбелязване на страницата в някоя книга, а таблетките да е прибрала в джоба си. Но все пак, все пак… Ами ако се установи, че Алина Вазнис е била отровена? Вярно, за целта са били нужни страшно много таблетки, но кой е казал, че Ксения не ги е имала? Госпожата от диспансера дълго отрича, но накрая призна, че едната рецепта е била за 50 таблетки, а другата — за 30. А Ксения Мазуркевич имаше причина да убие Алина Вазнис, и то каква причина! Ах, лош късмет, по дяволите!

Стасов свърна от Садовое колцо по улица „Брестска“ и точно тогава зазвуча мелодията на телефона му.

— Владислав Николаевич, безпокои ви Дегтяр, от музикалната студия — чу той в слушалката колеблив глас. — Надявам се, че не е прекалено късно?

— Нищо, още не съм си вкъщи. Какво ви се е случило, Леонид Сергеевич?

— Ами при мен… с една дума — на гости ми е… една служителка от криминалния отдел, Каменская, Анастасия Павловна. Тя иска да говори с вас.

— Дайте я.

Каменская. Стасов бе слушал много за нея, когато работеше на „Петровка“. Беше чувал какво ли не — и възторжени отзиви, и откровени гадости. Че мозъкът й работел като компютър, че не знаела що е умора, а паметта й била феноменална. Освен това — че била любовница на началника на отдела по борба с тежките насилствени престъпления, че не работела наравно с всички, а най-вече си седяла в кабинетчето и си пийвала кафенце. И че имала много широк гръб в министерството, в главното управление — хем не кой да е, а самия генерал Заточни, човек влиятелен и могъщ. Дали спяла с него или не — не се знаело, обаче ги били виждали заедно рано сутрин, разхождали се едва ли не под ръка из парка. Каменская…

— Добър вечер — чу той приятен нисък глас. — Каменская се обажда.

— Добър вечер — мрачно отвърна Стасов. — На какво дължа…

— На убийството, на какво друго, Владислав Николаевич! Може ли да се видим с вас?

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Може и веднага.

— А вие поглеждате ли понякога часовника или не обръщате внимание на такива дреболии? — ядосано попита той. — Детето ми е само вкъщи.

— Извинете — меко отвърна тя. — Не знаех. Щом е така, определете ми удобен за вас час.

— Утре в десет става ли?

— Благодаря. Утре в десет. Къде?

— В „Сириус“. Предпочитам официалната обстановка.