Посмъртен образ

— Добре. Още веднъж моля да ме извините. Всичко хубаво.

Стасов зави по „Сушчевский вал“ и даде газ към Савьоловската гара. След разговора с Каменская изпитваше някаква тежест в душата си. Май не биваше да се държи така? Оправда се с Лиля — като някаква квачка-чиновничка, която никога не остава в службата си извън работно време, защото, видите ли, имала деца и нищо друго не я интересувало. Защо пък да не се види с Каменская? Какво ще му стане? Ама бил уморен! Нали и тя не си почива. Нима четирите месеца, изминали след пенсионирането му, са били достатъчни, за да забрави бившите си колеги? За да престане да им съчувства? Да стане равнодушен?

Той набра номера на домашния си телефон, понеже беше сигурен, че Лиля още не спи. Така и излезе — дъщеря му вдигна слушалката още след първия сигнал.

— Ти защо не спиш?

— Но нали утре е неделя…

— Добре, почети си, днес съм добър. Между другото — какво четеш?

— „Анжелика“.

— Рано ти е още за нея. По-добре чети Конан Дойл.

— Вече съм прочела всичко за Шерлок Холмс.

— Тогава почети нещо любовно, той и за любов е писал — например, „Откритието на Рафълз Хоу“.

— И „Анжелика“ е за любов — възрази Лиля.

— Рано е за теб! — категорично отсече Стасов. — Затвори я и я върни на мястото й.

— Их, тате…

— Край, котенце. Не подлежи на обсъждане. Вечеря ли?

— Да, бульон и кренвирши със салата.

— Браво. Липсвам ли ти?

— Не много.

— Страх ли те е?

— Не. А ти скоро ли ще се прибереш?

— Разбираш ли, имам да свърша още една работа, но ако ти много държиш, ще я отложа за утре и ще се прибера веднага.

— Не, недей, татко, не я отлагай. При мен всичко е наред.

— Добре, тогава можеш да почетеш още малко и после си лягай.

Стасов оцени по достойнство тактичността на дъщеря си, още повече че в тази тактичност имаше и голяма доза детска хитрост. Нека баща й си върши работата, тя пък ще може да чете за Анжелика не четирийсет минути, а цели два часа. Ако не заспи, разбира се.

Той въздъхна и отново занабира номер — този път на Дегтяр.

— Леонид Сергеевич, Каменская у вас ли е още?

— Да, давам ви я.

— Вижте какво — започна Стасов, щом чу нейното възглухо „Да, Владислав Николаевич“. — Ако не сте размислили, можем да се видим сега.

— Благодаря ви.

— Излезте от блока след двайсет минути, ще бъда отпред.

— Благодаря — повтори тя.

— Засега няма за какво — избъбри Стасов.

След двайсет минути той спря пред блока, където живееше ръководителят на музикалната студия, и веднага видя висока слаба фигура с тъмно яке и дънки. Напрегна паметта си, но така и не можа да си спомни как изглеждаше Каменская, която бе виждал по коридорите на „Петровка“ вероятно стотици пъти. Тя отвори вратата и седна до него. Стасов запали лампата в купето и веднага си я спомни. Да, разбира се, тя беше — белезникава, невзрачна, с дълга, прихваната на тила коса. Интересно, дали й върви с мъжете? „Сигурно е стара мома“ — помисли си той.

— Добър вечер, казвам се Анастасия — може просто Настя — и да си говорим на ти.

— Владислав. Може и Влад или Стас — както повече ви харесва.

— Ами Слава?

— И така може — усмихна се Стасов. — И то се знае: също съм за ти.

Изведнъж се почувства леко и спокойно. Веднага разбра, че тя не е никаква любовница на полковник Гордеев. И изобщо не е ничия любовница в смисъла, който е прието да се влага в тази дума, когато се говори за служебни отношения. И ако нещо я свързва със самия генерал Заточни, било то и интимно, зад това се крият съвсем други общи интереси. Не просто креватни удоволствия, а интелектуално партньорство и приятелска симпатия. Жени с такава външност и обноски никога не са просто любовници — точно това Стасов знаеше с абсолютна точност. А пък фактът, че за нея се разнасят разни гадости, говори само за нейните достойнства. Не се клюкарства единствено за хора, които нищо не представляват.

— Закъде сме? — попита той, потегляйки.

— За „Шчолковское шосе“.

— Какво има там?

— Там живея. Ако нямаш нищо против, ще се качим у нас, ще пийнем чай и ще поговорим.

— Слушай, днес вече те питах: поне от време на време поглеждаш ли часовника? А, поглеждаш ли го?

— Аха — кимна Настя. — Гледам го и виждам, че до сутринта остава все по-малко и по-малко време, а въпросите ми само се трупат ли, трупат. А до сутринта трябва да имам поне минимално ясна представа за ситуацията.

— Ти изобщо ли не спиш нощем?

— Спя, и още как! Но мога и да не спя, ако има за какво да мисля. Завий наляво, ще минем през дворовете, така е по-близо.

Вече минаваше единайсет и половина, когато те се качиха с асансьора на деветия етаж. Докато отключваше, Каменская изведнъж избухна в смях.

— Какво има? — слиса се Стасов.

— Знаеш ли, днес вече за втори път приемам вкъщи чужд мъж, докато съпруга ми го няма. Хубави свидетелски показания ще излязат от това, нали? Достатъчна ми е една бдителна съседка и — сбогом на репутацията. Хем съм чиста като детска сълза, затова ме е яд. Влизай, събличай се.

— Нима си омъжена? — машинално попита Стасов, преди да успее да удържи езика зад зъбите си.

— Защо? Не приличам ли на омъжена жена? Мислел си, че съм стара мома, нали?