Посмъртен образ

— Какво имате предвид? Че някой ги е съчинявал вместо нея? Не, уверявам ви, не беше така. Алина наистина беше, как да се изразя по-меко… гигант на мисълта, но не и речеви гигант. Нещо такова, ако разбирате какво искам да кажа. Тя говореше много зле, говорът й изобщо не беше развит. Имаше прекрасна памет, с лекота учеше ролите и произнасяше текстовете като по вода, но да изрази собствените си мисли — това винаги е било проблем за нея. Това момиче сякаш се вцепеняваше, мънкаше нещо, повтаряше едни и същи думи, не можеше да построи докрай фразата си — така че да не изгуби подлога… Обаче писмената й реч бе великолепна. Всъщност това се среща доста често, но като правило — в обратния вариант. Един човек може да има прекрасна, ярка, образна реч, но стигне ли се до писалка и лист — да се чудиш къде е изчезнало всичко това! Сухи, канцеларски фрази, става ти лошо, докато четеш. При Алина беше обратното. Но вие можете да се убедите лично, запазил съм записките й за Азучена и Джилда. Искате ли да ви ги дам да ги прочетете?

— Разбира се, Леонид Сергеевич. Много ви благодаря. А иначе вие добре ли познавахте Алина?

— Как да ви кажа… Снимал съм я в продължение на три години, докато не ми я отне Андрюша Смулов. Вече има четири години оттогава. През тези четири години я виждах често — все пак работехме в едно обединение, но малко сме общували. А да ви кажа откровено: с Андрюша тя много израсна като актриса. У нея се криеше огромен талант, но… Това е като с устната реч. Нещо постоянно й пречеше да се разкрие напълно. Чувствах, че е налице невероятен ресурс, но е заключен като в килер и тя самата не знае как да го отключи. Създаваше се впечатление, че се стеснява от публиката. Снимките в павилион винаги минаваха с лекота, но излезехме ли навън — край, точка. Алина бе като замразена. Защото в павилиона всички са й познати, а навън почти винаги се събира тълпа любопитни зяпачи. Андрей успя да се справи с тази й слабост — моите почитания за това. Дълго се мъчи с нея, но успя. Такава актриса загина! А тъкмо започваше истинският й разцвет… Ужасно ми е мъчно за Андрюша. Той не само я обичаше, тя бе неговата актриса. Сега без Алина няма да успее да заснеме нищо свястно — и то тъкмо сега, когато се прероди като режисьор… Жалко. — Побутна пепелника към Настя. — Запалете си, не се притеснявайте — виждам как се измъчвате, току поглеждате към пепелника. Цигареният дим не ме дразни.

Настя кимна благодарно и с наслада запали цигара. Харесваше й да седи тук, в този апартамент с премахнати стени между стаите, който беше превърнат в голям салон, елегантно украсен със снимки на прочути музиканти и певци. С крайчеца на ухото си тя долавяше безсмъртната музика на Верди и не й се тръгваше оттук, макар че приличието я подтикваше да приключва визитата си — минаваше десет.

— Бихте ли ми разказали за Зоя Семенцова — помоли тя Дегтяр.

— Какво да ви разкажа? Доколкото разбирам, вълнува ви въпросът дали тя е могла да убие Алина, нали?

— Много сте праволинеен, Леонид Сергеевич.

— Това плаши ли ви? Чуйте тогава отговора ми: да, могла е. Като се има предвид душевното й състояние, психиката й, ако тази дума ви харесва повече — да, могла е. Като нищо. Но като се вземат предвид физическите й данни — едва ли. Вярно, Алина не беше баскетболистка, но не беше и дребна, имаше нормален за жена среден ръст — приблизително метър и шейсет и девет. Това си го спомням още от времето, когато я снимах. И тежеше между шейсет и пет и шейсет и осем килограма. А Зоя е дребничка, мършава — като повечето алкохолици, крачетата й са като вейки, ръчичките й — като кибритени клечки. Да застреля — да, да отрови — също да. Но не и да удуши.

— Ами ако предположим, че Алина Вазнис е била в безсъзнание? Ако е спяла след напиване, ако е била припаднала?

— А, тогава — разбира се — разпери ръце Дегтяр.

— Защо, има ли данни, че е умряла, докато е била в безсъзнание?

— Засега не — призна Настя. — Резултатите от аутопсията ще излязат едва утре. Попитах просто така, за всеки случай. И какво, значи смятате, че Семенцова толкова време не е забравила онази обида? Та нали тогава, преди пет години, обидата и омразата й са били много по-остри, отколкото сега? Защо не го е направила тогава? Защо именно сега?

— Е-е, мило момиче, разбира се, че сега. Там е номерът я — именно сега, когато Алина е почти на върха, когато всеки момент ще я споходи световната слава. Когато от обикновена актриса с добри перспективи се превръща в звезда. Това именно е най-острият момент. Задрямалата ревност се съживява. Искате ли чай?

— О, неудобно ми е, Леонид Сергеевич, стана късно, вие не сте добре, а аз ви измъчвам. Май е време да ви оставя на мира, макар че имам още много въпроси към вас.