Посмъртен образ

Алина Вазнис за пръв път остро почувства самотата си на шестгодишна възраст. Майка й почина, когато Алина бе само на пет, и тя остана с баща си и двамата си по-големи братя — на тринайсет и на девет години. Сестрата на баща й веднага след погребението започна да говори, че Валдис трябва колкото може по-скоро да се ожени отново, докато къщата не се е разтурила без женска ръка и децата не са се откъснали от семейството. Именно тя му доведе някаква далечна роднина, също латвийка, доведе я направо от селото й — някъде край Лиепая. Половин година след смъртта на жена си Валдис Вазнис се ожени отново. Инга бе мълчалива, не твърде сърдечна, но трудолюбива и много добра. Не тормозеше децата, поддържаше къщата — всъщност от нея не се искаше нищо повече.

Веднъж на улицата до шестгодишната Алина приближи някакво момче на седемнайсетина години. Беше високо, болезнено мършаво, с хлътнали бузи, по които ярко пламтяха отвратителни червени циреи, заобиколили голяма кафява бенка. Момчето подаде на Алина бонбон в лъскава златиста обвивка и приклекна пред нея. Детето доверчиво се приближи и тогава момчето внимателно хвана ръката му и започна да говори някакви думи. Тогава Алина не разбра почти нищо, имаше много непознати думи, чието значение тя не знаеше, но като цяло от тях излизаше, че той смята да й свали гащичките, а после да прави нещо с нейната дълга, гъста кестенява коса. Самите думи не я уплашиха, но очите на това момче… Те бяха страшни, и цялото му лице беше страшно, и гласът — треперещ, вибриращ, и ръката му, силно стиснала малката й длан, беше страшна и незнайно защо — лепкава. Внезапно момчето се запъна, замижа за миг, после тежко въздъхна и пусна ръката й.

— Не казвай на никого! — каза той и се изправи. — Инак ще ти избода очите.

Алина нито за миг не се усъмни, че той ще изпълни заканата си.

Два дни тя се измъчва, после все пак попита по-големия си брат Имант, който вече беше навършил четиринайсет години.

— Имант, какво е това сперма?

Брат й целият пламна.

— Да не си посмяла да произнасяш тази дума! — строго каза той. — Това е много лоша дума и ако малките момиченца я произнасят, в устите ще им израснат отвратителни лишеи. Запомни ли? Запомни ли какво ти казах?

— Да, Имант — послушно отвърна малката Алина.

— Никога вече няма да произнасям тази дума.

Но по-лесно беше да обещае, отколкото да го направи. Това беше единствената непозната дума, която бе успяла да запомни от неясното бърборене на онова момче, и любопитството все пак надви. Само след няколко дни Алина попита за същото приятелката си от детската градина. И тя не знаеше какво е сперма, но обеща да попита родителите си. На другия ден още от прага на детската градина приятелката заяви:

— Вече няма да си играя с теб. Мама каза, че си лошо, развалено момиче, щом говориш такива мръсни думи, и аз не бива дори да се доближавам до теб, за да не се заразя от твоята разваленост.

До вечерта и останалите деца от групата започнаха да я отбягват. През нощта, заровило лице във възглавницата и обляно в горчиви сълзи, детето отчаяно си мислеше: „Добре, щом е така, недейте да си играете с мен. Вече никога на никого нищо няма да разкажа за себе си. Никога! На никого! Нищо! Никой не ми е потрябвал. Аз на никого не съм потрябвала. Ще бъда съвсем сама… Съвсем сама…“

Дълги години край нея щеше да има само трима мъже и една чужда, суха и неразговорлива жена. Алина щеше да свикне да бъде сама и на никого нищо да не казва за себе си. Щеше да свикне да живее без приятелки, без сърдечни разговори, без интимни откровения. А ако брат й Имант първо я бе попитал откъде е чула тази забранена за шестгодишно момиченце дума… И ако възпитателката в детската градина се бе поинтересувала защо ли децата вече не искат да си играят с малката Вазнис… И ако Валдис или Инга Вазнис бяха обърнали внимание, че Алина няма никакви приятелки, че никой не я търси по телефона, никой не й идва на гости и никой не я кани… Но Алина се учеше добре и не боледуваше, следователно с нищо не привличаше вниманието на баща си и на мащехата си. Ако Имант не беше я наплашил с лишеите в устата, ако родителите на приятелката й не бяха казали, че е заразна, щом говори такива гадни думи… Ако…

Но събитията се стекоха именно по този начин. И оттогава нататък Алина Вазнис беше обречена на самота и постоянно, стаено дълбоко в нея тъпо, болезнено и несекващо отчаяние.

Глава 2.

Каменская

Леонид Сергеевич Дегтяр, основател и художествен ръководител на музикалната студия при киноконцерн „Сириус“, вече беше чул за трагедията, ето защо на драго сърце се отзова на молбата на Настя да се срещнат и да поговорят. От няколко дни го мъчел радикулит, затова с безкрайни извинения и оправдания й предложи тя да отиде в дома му. Режисьорът живееше в същата част на Москва, в която бе и домът на Настя, и към девет часа вечерта в събота, 16 септември, тя престъпи прага на неговото голямо и екстравагантно жилище.