Посмъртен образ

„Леонид Сергеевич! Вие сигурно добре познавате сюжета на «Трубадур» и неговата музика, но никога не сте слушали тази опера на руски език. Защото ако бяхте я слушали, щяхте да обърнете внимание на думите на Азучена на финала. Всъщност с тях завършва и цялата опера. Докато гледа през прозореца как екзекутират нейния осиновен син Манрико, тя възкликва: «Отмъстена е родната ми майка!» И тези думи преобръщат всички представи за образа на старата циганка.

Какво представлява Азучена? Циганка от табор. Някога, преди много години, майка й е била заловена в замъка на граф Ди Луна и изгорена на клада по обвинение в магьосничество. Защото са я сварили край леглото на един от синовете на графа, след което детето започнало да вехне и да боледува. Можем ли да смятаме, че майката на Азучена е била абсолютно невинна? Можем ли да сме сигурни, че болестта на детето е била случайна и не е била провокирана от злонамерени действия на циганката? Защото ако не е възнамерявала да стори зло, защо се е промъкнала в замъка, защо е стояла до креватчето на детето? Аз все пак съм склонна да мисля, че майката на Азучена е била виновна — може би в отравяне, може би в някакво екстрасензорно въздействие, но безспорно е била виновна. И е била наказана напълно заслужено, макар и неоправдано жестоко.

Какво става по-нататък? В желанието си да отмъсти за смъртта на майка си Азучена се промъква в замъка на графа и отвлича един от синовете му, още съвсем мъничък. Отвлича го, за да го изгори на клада като отмъщение за смъртта на майка си. Да убие дете? Невинно дете? Дори и за отмъщение, но съгласете се, Леонид Сергеевич, това все пак не е по християнски. Това е против Бог. И праведният гняв никак не украсява и не оправдава Азучена.

По-нататък. Азучена, която също наскоро е станала майка — а това между другото подчертава нейната абсолютна жестокост: да люлееш дете в ръцете си и да не пожалиш чуждото дете! — занася отвлеченото момченце при кладата, на която току-що са изгорили майка й, за да го изгори. Но тъй като е силно развълнувана, хвърля в огъня собствения си син, вместо сина на омразния граф Ди Луна. И след дълги плачове и ридания взема отвлеченото дете и започва да го отглежда като свое собствено. Защо, пита се тук? Щом толкова силно мразиш графа, захвърли сина му в гората — да го изядат вълците. Или го изгори на същата клада, която сигурно още не е догоряла. Ала не, Азучена изпитва съжаление към детето и очевидно — разкаяние. Едва след като се е лишила от собствения си син, тя проумява целия ужас на онова, което е смятала да стори на графа, а го е сторила на самата себе си. Логично би било след всичко това тя да върне детето в замъка, за да не причинява на графа страданията, които току–що и тя е изпитала. Но не го прави! Значи не съжалението и не състраданието са я ръководили в този момент. Какво тогава?

Според мен Азучена е оставила малкия граф при себе си с една-единствена цел — да запълни внезапно зейналата празнота в живота й. От момента, когато е родила собственото си дете, цялото й същество се е подготвило да живее в режим на грижи, закрила, нежност и безгранична любов към малкото създание. Механизмът е задействан и изведнъж се оказва, че трябва да работи нахалост. Душата й, подобно на жлезите, изработва вещество, което се състои от нежност, обич, стремеж да защитиш — и това вещество е предназначено да обгърне едно дете. А дете няма. И това вещество разяжда душата й, унищожава я, като й нанася страшни рани. Азучена механично подменя обекта. Щом вече няма свое дете — ще вземе чуждото. Какво значение има? Само и само да не се побърка.

Тя взема детето в табора, дава му името Манрико и то расте сред циганите, без нищо да подозира. Но какво е ставало с Азучена през всичките тези години? Дали се е привързала към Манрико, свикнала ли е да го смята за свой син? И да, и не. Да, защото тя се тревожи за съдбата му и му помага в неговата борба, доколкото е по силите й. И не, защото дори когато го губи, дори когато вижда, че му отнемат живота, тя не забравя, че е трябвало да отмъсти за своята изгорена на кладата майка. И не си скубе косите, а тържествува и разтърсва сбръчканите си старчески ръце. Ето защо ми се струва, Леонид Сергеевич, че по време на цялата опера у Азучена постоянно пламти една вътрешна борба между привързаността към младежа, когото е отгледала, и жаждата за мъст.