Посмъртен образ

Можем ли да смятаме, че с годините Азучена е по-мъдряла и все по-рядко се е сещала за отмъщението? Едва ли. Ако беше помъдряла, тя преди всичко щеше да се сети, че майка й е била наказана справедливо и тогава въпросът за отмъщението е изобщо неправомерен. Тъй като тя така и не е разбрала това до старини, можем да смятаме, че с годините жаждата й за мъст е останала все така остра. Докато отношението към Манрико — обратното, с годините би трябвало да става все по-нежно: та нали дори между врагове се поражда навик и изглаждане на противоречията, ако те живеят дълги години заедно! А те изобщо не са били врагове. Тъй че с годините душата й е била все по-жестоко раздирана от страшното противоречие между стремежа да отмъсти за майка си и обичта към осиновеното момче. Вероятно кулминацията на тази душевна борба се случва именно по време на събитията, за които разказва операта. Манрико води своята борба срещу по-големия син на граф Ди Луна, тоест срещу родния си брат, за което естествено дори не подозира. Азучена обаче знае, прекрасно знае, че Манрико е вдигнал ръка срещу своя роден брат, което впрочем също е в разрез с Божия закон. И старата циганка наблюдава това безобразие съвсем равнодушно, ни най-малко не я плаши фактът, че Манрико поради незнание постъпва, меко казано, не съвсем правилно. Поощрявайки войната, която Манрико води срещу родния си брат, Азучена косвено отмъщава на семейство Ди Луна, радва се на неговите поражения и загуби. Нещо повече: тя поощрява любовта на Манрико към Леонора, за която иска да се ожени по-големият му брат. Какво желае Азучена на Леонора, която между другото според либретото е херцогиня, момиче от макар и обедняло, но дворянско семейство? Живот в цигански табор? Леонора не е подходяща за съпруга на нейния осиновен син — това е очевидно. Освен това тя ще бъде чужд човек в табора и това ще предизвика недоволството на останалите цигани. Но — нека! Стига да има още една загуба в лагера на Ди Луна, стига и с това да му причини зло. Не, мисълта за възмездието изобщо не е напуснала старата циганка — вече не можем да се съмняваме в това.

Обърнете внимание на още един момент. Според действието Азучена има възможност да контактува с графа — брата на Манрико. Възползва ли се тя от възможността да предотврати братоубийството, като му отвори очите за произхода на неговия заклет враг? Не. Тя изчаква да екзекутират Манрико и едва тогава злорадо съобщава на графа: «Видя ли какво направи? Та това е родният ти брат!» Ето момента на нейното тържествуване.

И последното. Когато Азучена е пленена от граф Ди Луна, един от неговите военни командири — Ферандо — разпознава в нея дъщерята на старата циганка, изгорена преди двайсет години на кладата. Разпознава я след двайсет години! Това не ви ли говори нещо, Леонид Сергеевич? Аз нарочно изгледах няколко постановки на «Трубадур» — и в опери, и на записи — и навсякъде Азучена е сбръчкана и чорлава старица. На колко години е тя в действителност? Най-много на петдесет, а вероятно и на по-малко — около четирийсет. Това — първо. Второ, щом Ферандо я е познал след двайсет години, значи тя не се е променила много, във всеки случай определено не се е превърнала от млада, цъфтяща жена, току-що родила първото си дете, в ужасна, костелива и гърбава старица. Инак никакъв Ферандо не би могъл да я познае, да си спомни лицето й двайсет години по-късно.

Като заключение на всичко, което написах тук, искам да кажа: Азучена е безспорно отрицателен персонаж, ако се съди по логиката на постъпките й, но авторът на операта явно й симпатизира — музиката недвусмислено говори за това. И аз, ако ми позволите, ще играя именно тази двойственост, нееднозначност на нейния образ. А външността на Азучена трябва да отговаря на нейната реална възраст — това е ярка, силна жена, която още не е загубила красотата си…“

Глава 3.

Коротков

Докато Анастасия Каменская работеше по женските линии, като се опитваше да установи защо покойната Алина Вазнис е била толкова люто ненавиждана от несполучилата актриса Зоя Семенцова и от съпругата на президента на „Сириус“ — Ксения Мазуркевич, Юрий Коротков се занимаваше с някой си Николай Харитонов, който работеше като администратор в киноконцерна.

Харитонов бе типичен неудачник, един от онези хора, на които категорично им е противопоказано да се занимават с бизнес и които въпреки това упорито се стремят да направят бързи пари, като вложат една рубла и след два дни пипнат хилядарка. Всички негови проекти се проваляха един след друг, но той настойчиво, още неуспял да се измъкне от предишния си борч, правеше следващ. През януари 1995 година Харитонов поиска назаем от Алина три хиляди долара за четири месеца с лихва петнайсет процента месечно — именно толкова плащаше на Алина банката, в която тя държеше спестяванията си. Четирите месеца изтекоха на 15 май, но Харитонов не върна парите. Нещо повече — май дори започна да отбягва Алина.