Посмъртен образ

— От самото начало… Ами добре, може и от самото начало. Аз открих Алина в нашата музикална студия, при Льоня Дегтяр. И се влюбих. Веднага, мигом, влюбих се така, че дъхът ми спря. Разбирате ли? Едва после започнах да я снимам — това вече е банално. Рядко се намира режисьор, който да не снима своите любовници, ако са актриси, разбира се. При това талантът на актрисата няма никакво значение — ако е любовница на режисьора, той непременно я снима. Някои се изхитрят да снимат дори жени, които никога не са били актриси. Вярно, аз виждах, че Алина има талант — това беше безспорно. Но всичко беше някак… размазано ли да го нарека… Сякаш вземаш касета със запис на велика музика, натискаш копчето — а оттам се разнася нещо неразбираемо. Дали пречат някакви шумове, дали касетофонът влачи, но впечатлението е съвсем друго. Ала аз много обичах Алина, затова въпреки всичко я снимах и постоянно се опитвах да извадя от нея всичко. Беше очевидно, че тя не работи с пълни обороти на снимачната площадка, нещо й пречи да се реализира изцяло, макар да се старае с всички сили. Няма да повярвате, но хвърлих две години, за да престане тя да се затваря пред мен. И тогава всичко стана, както трябва. Заснех „Първичен страх“, в който Алина изигра главната роля. И то как я изигра! Всички разбраха, че имаме пред себе си актриса с голямо бъдеще. Велика актриса. Истинска. Гордеех се с нея, разбирах, че тук има и частица мой успех… Веднага се заех със следващия филм, той се казва „Безумие“ и — не е за вярване! — Алина започна да играе още по-добре. Беше невероятна! Неподражаема! Последният епизод, който снимахме извън павилиона, стана шедьовър, всички казаха, че тези кадри ще влязат в световната съкровищница на киното. Оставаше ни съвсем малко, за да завършим филма… И ето на… Алина вече я няма. Разбирате ли? Без нея аз съм нищо. Ще ви кажа откровено — преди да я срещна, аз вече почти бях станал режисьор с един филм. Така наричат режисьорите, които правят много добър първи филм, а по-нататък всичко върви все по-зле и по-зле, по-слабо и още по-слабо. Така беше и с мен. Принуден съм да ви кажа истината, инак вие нищо няма да разберете от разказа ми: бях много нещастен в любовта. Много. Сигурно затова и работата ми не вървеше. Пълзях от една лична драма към друга, вечно с неприятности и ревност. А после — Алина! Млада, красива, талантлива жена, която ме обичаше, и то толкова, че не ми причини нито минута тревога. Нито една, чувате ли? За четири години аз нито веднъж не изпитах нито ревност, нито страх, че тя ще ме изостави. Осмелявам се да твърдя, че тя ме обичаше толкова силно, колкото и аз нея. Просто бях щастлив с нея. Много щастлив. В това приповдигнато душевно състояние направих „Първичен страх“ — и той стана добре! Не сам, с Алина го направихме. Бях се преродил, бях станал друг, бях разбрал, че мога да правя първокласни филми. Но само когато тя е до мен. Без нея аз съм нищо. Нула. Творчески импотент.

Смулов повтори същите думи, които вече бе казал вчера. Без Алина няма да може да работи.

— Андрей Лвович, а защо не се оженихте? — попита Коротков. — Нали и двамата сте били свободни. Какво ви пречеше?

— Нищо. Нищо не ни пречеше. Но пред Алина се очерта перспективата да стане истинска звезда, а звездата е звезда, когато е свободна. Това е стара истина, всички в нашите кръгове я разбират. Звездата трябва или да не е омъжена, или непрекъснато да сменя съпрузите си, та в подсъзнанието на зрителя постоянно да мъждука мисълта, че тази звезда теоретично е достъпна. Ако Алина беше омъжена стабилно, зрителите — и най-вече мъжете — щяха да изгубят интерес към нея. А аз нито за миг не се съмнявах, че бракът ни ще бъде здрав и стабилен. Ние много се обичахме.

— Женили ли сте се по-рано, Андрей Лвович?

— Да. Много отдавна, за съвсем кратко и много несполучливо. Нали ви казах: бях нещастен в любовта, това ме преследваше още от дете. Затова Алина означаваше за мен толкова много…

— А Алина? Тя имала ли е сериозни връзки, преди да ви срещне?

— Юрий Викторович, нали вече ви казах: познавах Алина по-добре от другите, но все пак недостатъчно. Казвала ми е, че не е имала продължителни сериозни връзки, макар че естествено мъже е имала — не го криеше. Но повтарям — това го знам от нея. Как е било в действителност — не знам. Не съм се замислял особено, защото това нямаше никакво значение. През четирите години тя не ми даде никакъв повод за ревност. Никакъв!

— Какъв човек беше? Добър, лош, мек, жесток? Искрен или не съвсем? Разкажете ми повече за нея, Андрей Лвович.

Смулов се извърна към прозореца и по напрегнатите мускули на шията му Коротков разбра, че режисьорът се опитва да възпре сълзите си.