Потрес

Хана присви очи към надписа. В горния ляв ъгъл се виждаше логото на Пенсилванската електрическа компания. В центъра бе написан адресът — Мокингбърд лейн, № 56. После погледът й попадна на името на получателя.

— О, Боже! — прошепна Хана. Гейл Ригс.

Ариа остави писмото на масата.

— Момичета, това е къщата на Гейл. Нали ви казах!

Емили замига учестено.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да се махаме веднага — сопна им се Хана. — Гейл не е намерила бебето ти. Просто го е използвала, за да ни накара да дойдем тук, защото иска да ни нарани.

Тя тръгна обратно към изхода, отскачайки от всяка сянка, от всяка тъмна пукнатина. Скулптурата на върба изглеждаше опасна и жива. Закачалката й напомняше на прегърбен луд старец. Поредицата фотографии, наредени над камината, приличаха на криви зъби в огромна уста. На слабата светлина успя да различи сватбената фотография на Гейл и съпруга й. Следваше тяхна снимка по време на почивка, а после семеен портрет на Гейл, нейния съпруг и усмихнато русо момиче. Може би това беше дъщерята, за която тя бе споменала на Емили, същата, която била изгубила. Хана потръпна, опитвайки се да види как точно изглежда, но снимката беше твърде малка и чертите се различаваха трудно.

Докато не стигна до голямата снимка в дървена рамка. Това бе училищна фотография на красива русокоса тийнейджърка. Щом Хана зърна лукавите сини очи и дяволитата усмивка, устата й се изпълни с метален вкус. Би разпознала тази усмивка навсякъде.

Хана рязко се спря.

— О, Господи. — Тя посочи с треперещ пръст фотографията. Емили се приближи и погледна, след което залитна назад; краката й внезапно омекнаха.

— Това не е ли…? — прошепна Емили.

Ариа просто ахна ужасено.

Хана взе фотографията от рафта. Това обясняваше всичко — информацията, която притежаваше Гейл и защо тя не искаше просто да страдат… а да умрат.

— Табита е нейна дъщеря? — Гласът на Емили трепереше неудържимо.

— Как така не си разбрала? — попита настоятелно Хана. — Не си ли срещала съпруга й? Не я ли попита за името на дъщеря й? Не разпита ли какво се е случило с нея?

Емили поклати замаяно глава.

— Така и не се запознах със съпруга й — не че щеше да има значение, защото ние разбрахме как изглежда той едва след като намериха тялото на Табита. Освен това фамилията на Гейл е Ригс, не Кларк. Тя никога не ми разкри подробности за случилото се с дъщеря й, просто каза, че е изчезнала. А нищо от това не се появи, когато я проучвах в Гугъл!

Хана разтърка лицето си с ръце.

— И защо не ни е издала на полицията? — Тя едва успя да произнесе думите, защото дишаше тежко.

Емили прехапа устни.

— Може би не е знаела със сигурност. Може би това е бил начинът й да ни накара да се издадем и да признаем. Опитваше се да ни подлуди, да ни накара да кажем истината.

— Все още ли смяташ, че Али е А.? — сопна й се Ариа.

Емили изглеждаше потресена.

— Май не.

Всички се обърнаха и отново погледнаха снимката. За части от секундата им се стори, че Табита им намига. Паднахте ли ми! Същото изражение се появяваше на лицето на Али, когато ги принуждаваше да направят нещо, което не искаха.

В този миг се разнесе остър, отчаян писък. Момичетата се обърнаха рязко. Хана сграбчи Ариа за ръката, а Ариа хвана Емили. Писъкът продължи, като ставаше все по-силен и по-настоятелен.

— Бебе — прошепна Хана.

— Вайълет! — изпищя Емили. Тя хукна по коридора, тичаше на сляпо по посока към звука. Ариа хукна след нея, а Хана ги последва с разтуптяно сърце. Профучаха покрай кабинет, перално помещение и огромна, безупречно чиста мраморна кухня, която миришеше на пресни лимони. Звукът като че ли идваше иззад двукрилата врата от другата страна на плота. Емили завъртя ключа и блъсна вратата.

Озоваха се на голяма тухлена веранда. Откакто бяха влезли в къщата, мъглата се беше сгъстила още повече. Писъкът отекваше във въздуха, но никъде не се виждаше бебе.

— Вайълет? — Емили започна да се върти с насълзени очи.

Внезапно звуците секнаха. Тишината беше оглушителна. Хана погледна приятелките си, чиито лица се размиваха в мъглата. През главата й мина ужасна мисъл: Беше ли мъртво бебето?

Пук.

Хана се изправи и погледна през мъглата към гаража и дърветата. Макар да не виждаше нищо, тя усети нечие присъствие. В този миг чу стъпките.

— Мацки. — Гласът й трепереше.

— Може да е Спенсър — рече смело Емили. Телефонът й просветна в тъмнината. — Току-що получих есемес, че е тук.

— Тогава къде е колата й? — Ариа посочи алеята. Освен нейното субару, там нямаше друга кола.

Емили прехапа устните си.

— Може да е паркирала в подножието на хълма и да е стигнала до тук пеша.

Хана се запъти към алеята.

— Тук има някой и това не е Спенсър. Трябва да я предупредим.

Почти беше стигнала до гаража, когато чу как нещо метално — ключове за кола, може би — пада върху асфалта. Тя замръзна на мястото си и се огледа, но не можеше да види нищо в мъглата. Разнесоха се стъпки, напрегнат шепот, размяна на реплики, които не можа да чуе. Накрая се чу толкова силен гръм, че чак я заболяха зъбите.