Потрес

Емили се намръщи, после се обърна към музея зад гърба й.

— Но Гейл не е ли тук? Мисля, че я видях да разговаря с баща ти, Хана.

Хана прехапа устни.

— Всъщност не съм я виждала цяла вечер.

— Разбира се, че не е тук — рече Ариа. — Тя е в къщата на Мокингбърд драйв! — Момичето погледна към Хана. — Съгласна си е мен, нали? И ти смяташ, че е Гейл?

По лицето на Хана се смениха различни чувства.

— Така мисля. Но защо й е на Гейл да ни казва, че Вайълет е у нея, щом иска да я запази за себе си? Това ми прилича на постановка.

— Не ме интересува! — Емили грабна ключовете на Ариа от ръцете й. — Става въпрос за живота на дъщеря ми! Съжалявам, Ариа, но ще отида в онази къща, дори ако трябва да го направя сама!

Ариа стисна зъби.

— Няма да те пуснем сама.

— Няма ли? — изписка Хана.

Ариа я погледна.

— Разбира се, че няма. — Тя взе ключовете си от Емили, прекоси паркинга и седна в колата си. — Хайде, Ем, да тръгваме. Ти също, Хана.

Момичета се настаниха в колата и затвориха вратите. Ариа изрита обувките на токчета от краката си, запали двигателя и даде газ.

Докато излизаше от паркинга, погледна назад и видя идеално кръглата, зловещо жълта луна, която се отразяваше в прозорците на музея. А точно до нея се забелязваше нечий силует. Той ги наблюдаваше и може би се присмиваше на това какви глупачки са.

Ариа рязко си пое дъх и косъмчетата на тила й настръхнаха. Но когато отново погледна към прозореца, там се виждаше само луната, кръгла и блестяща, запълваща стъклото изцяло.

30. Момичето от снимката

След двайсет и пет минути и три погрешни завоя момичетата свиха по Мокингбърд драйв, криволичеща улица от другата страна на планината Кейл.

— Леле — промърмори Хана, взирайки се в гъстата мъгла, която ги обгръщаше отвсякъде. Всяко имение притежаваше огромна площ земя. Криволичещи алеи водеха до големи замъци, френски имения, къщи в стил Тюдор и сгради, които приличаха на кръстоска между Капитолия и шедьовър на Франк Гери. Пред тях бяха паркирани ферарита, в задните дворове проблясваха светлините на тенис кортове. Хана беше свикнала с луксозните къщи на Ноъл и Спенсър, и дори с новата придобивка на баща си, но хората, които живееха в този квартал имаха много повече пари, отколкото можеха да похарчат, и нямаха нищо против да се перчат с това.

На следващата пощенска кутия с готически шрифт беше написано числото „56“ и Ариа бавно навлезе в алеята. Високите, впечатляващи дървета създаваха нещо като балдахин над пътя, превръщайки го в зловещ тунел. Колата подмина огромен шестместен гараж и конюшня, след което приближиха къщата. Тя представляваше внушително имение с колони и огромни сводести прозорци. Беше построена малко встрани от пътя, може би за да улавя по-добре лъчите на сутрешното слънце. Нито един от прозорците не светеше.

— Хм, а сега какво? — прошепна Хана, когато Ариа угаси двигателя.

— Да вървим. — Емили отвори вратата си и изскочи на пътеката. Хана и Ариа се измъкнаха след нея. Когато Хана дочу някакъв шепнещ звук, сърцето й се разтупка силно. Ами ако А. ги водеше право в капана?

— Къде ли е Спенсър? — попита през рамо Емили. — Не отговаря на есемесите ми.

Бяха й изпратили съобщения, в които разказаха какво се случва, и й казаха да ги посрещне пред къщата.

— Може би ще мине време, преди да я изпишат от болницата — прошепна Хана.

— А може и да се е изгубила, също като нас. — Ариа се качи на верандата и погледна към звънеца. — Сега какво да правим, да позвъним ли? „Хей, А. тук сме!“ — Тя погледна към Хана. — Ти го направи.

Хана се ококори.

— Няма начин!

— Аз ще го направя. — Емили докосна вратата и тя се отвори със скърцане, което напомняше на звука, издаван от вратите на обитаваните от духове къщи. Хана потрепери. Що за човек би оставил входната си врата отворена посред нощ?

Емили влезе вътре и се озова в преддверието.

— Ехо? — извика тя.

Хана я последна. Преддверието миришеше странно на лакочистител. На масичката светеше самотна лампа и разкриваше широко стълбище, впечатляващ кристален полилей и стена, покрита с черно-бели графики на хълмисти пясъчни дюни, животински черепи и лешояди. Прозорците на стаята вдясно бяха закрити от тежки завеси; подовете бяха застлани с дебели вълнени килими. Тапицираната врата на килера зееше отворена, а на закачалките висяха няколко палта. Цялото място излъчваше музейна атмосфера, сякаш се намираха на снимачна площадка, а не в истинска къща.

— Ехо? — повтори Емили.

Отново никакъв отговор. Емили погледна нагоре по стълбището. Ариа тръгна към кухнята. Хана вдигна каменния заек, поставен на масата до вратата, после отново го върна на мястото му. Беше толкова тихо, че тя започна да чува шумове, които може би не съществуваха. Нервно преглъщане. Леко шумолене. Пропукване на става.

— Нещо не е наред — прошепна внезапно Емили, прибирайки кичур коса зад ухото си. — Къде е Вайълет?

— Казах ти, че това не е добра идея — прошепна Хана.

— Мацки. — Гласът на Ариа беше изтънял като конец. Тя стоеше до масата в дневната и държеше плик в ръката си. — Погледнете тук.