Потрес

Спенсър се усмихна. Тя обичаше писмата от Принстън, особено след като предишната седмица бъдещето й изглеждаше толкова несигурно — А. беше изпратил писмо, че все пак Спенсър не е била приета, и тя се беше впуснала да се доказва, докато не осъзна, че писмото е фалшиво. Направо не й се чакаше до септември, когато щеше да започне живота си на чисто, на друго място. След като се беше появил новият А., Роузууд й приличаше още повече на затвор.

Госпожа Хейстингс погледна заинтригувано към Спенсър и тя й показа екрана на телефона си. Господин Пенитисъл също го погледна и отпи глътка от кафето, което сервитьорката току-що му беше сипала.

— Принстън наистина ще ти хареса — такива връзки се създават там! Смяташ ли да се запишеш в някой от гурме клубовете?

— Разбира се, че смята! — обади се с равен тон Мелиса. — Обзалагам се, че вече си определила своя топ три, нали, Спенс? Нека позная. „Котидж“? „Айви“? И кой още?

Спенсър се заигра с дървената щипка за салфетка, която лежеше до чинията й, без да отговаря веднага на въпроса. Беше чувала за принстънските клубове, но не се беше интересувала за тях — беше твърде заета да обогатява лексикалния си запас, да се записва като доброволка в милион обществено полезни дейности и да председателства най-различни училищни организации, само и само да бъде приета в Принстън. Може би приличаха на клуб „Фуди“ в „Роузууд дей“; група младежи, които посещаваха скъпи ресторанти, организираха кулинарни партита и използваха кухните в домовете си, за да приготвят бьоф бургиньнон и кок-о-вен.

Уайлдън прокара пръсти по корема си.

— Някой ще ме просвети ли какви са тия гурме клубове?

Мелиса погледна с леко раздразнение приятеля си — префърцунената, излязла от Айви лигата Мелиса и чиновникът Уайлдън идваха от съвсем различни светове.

— Гурме клубовете представляват нещо като тайни общества — обясни му тя с леко покровителствен тон (който Спенсър едва ли би изтърпяла, ако тя беше гадже на Мелиса). — За да те приемат, трябва да преминеш през една процедура, наречена „дебатиране“, но влезеш ли веднъж, това означава внезапна популярност, тонове нови приятелства и още повече тонове завистници.

— Нещо като братствата? — попита Дарън.

— О, не. — Мелиса изглеждаше ужасена. — Първо, гурме клубовете са само за студенти. И второ, те са много повече от това.

— Станеш ли член на някой от гурме клубовете, далеч можеш да стигнеш — намеси се господин Пенитисъл. — Имах приятел, беше в клуб „Котидж“, и един от членовете на „Котидж“, който работеше в Сената, му уреди страхотна работа, без да му е виждал очите.

Мелиса кимна въодушевено.

— Същото се случи с приятелката ми Кери Рандолф. Тя членуваше в „Кан енд Гаун“ и спечели стипендия за екипа по дизайн на Даян фон Фюрстенберг чрез една от връзките си в гурме клуба. — Тя погледна към Спенсър. — Но ще трябва от рано да ги информираш, че си заинтересувана. Познавам хора, които започнаха да работят по приемането си в тези клубове още като второкурснички в гимназията.

— О-о… — Спенсър внезапно се почувства леко изнервена. Може би беше направила голям гаф, като не хвана отрано влака за гурме клубовете. Ами ако всички студенти от предварителния прием в Принстън вече си бяха постлали пътя до предпочитаните гурме клубове и сега, също като в някоя сложна игра на „кой ще остане без стол“, тя останеше права, след като музиката спре? Би трябвало да се чувства доволна, че е приета в Принстън, и точка, но при нея нещата не стояха точно така.

Нямаше как да е просто редова студентка там. Трябваше да е най-добрата.

— Едва ли някой гурме клуб ще прояви глупостта да не ме покани — рече тя, отмятайки кичур руса коса през рамото си.

— Абсолютно. — Госпожа Хейстингс я потупа по ръката. Господин Пенитисъл изхъмка одобрително.

Когато Спенсър отново се облегна назад, отнякъде се чу писклив, остър кикот. Тя се напрегна и се огледа, а косъмчетата на врата й настръхнаха.

— Чухте ли това?

Уайлдън задържа чашата си с кафе във въздуха и се огледа. Господин Пенитисъл се намръщи и изцъка с език.

— Лошо изолирани прозорци. Просто стана течение.

След това всички продължиха да се хранят, сякаш нищо не се беше случило.

Но Спенсър знаеше, че звукът не беше причинен от течението. Месеци наред беше чувала това кискане. Кискането на А.

3. Момчето, което си тръгна

Хана Мерин и доведената й сестра Кейт Рандъл седяха до дългата маса в централния коридор на мола „Кинг Джеймс“. И двете хвърляха широки, неустоими и самоуверени усмивки на преминаващите покрай тях.

— Ще гласувате ли? — попита Хана една жена на средна възраст, която носеше чанта от магазина за млечни продукти „Кел Фромаж“.

— Искате ли да дойдете на предизборната среща с Том Мерин в четвъртък вечер? — Кейт подаде един флаер на мъж, понесъл чанта с щампа на „Бананова република“.

— Гласувайте за Том Мерин в следващите избори! — Хана махна с ръка на група модерно облечени баби, които оглеждаха витрината на „Тифани“. Групичката се умълча, а Кейт се обърна към Хана.

— Трябвало е да станеш мажоретка.