Потрес

Очите на Хана се разшириха. Откъде знаеше Колийн, че Лиъм е играч?

Момичето докосна Майк по ръката.

— Трябва да тръгваме. Резервацията ни в ресторанта е за седем и петнайсет. — Тя се усмихна широко на Хана. — Имаме резервации за „Рив Гош“. Това ни е съботна традиция. Направо обожавам мидите с пържени картофки.

— Прочетох, че са тъпкани с вредни мазнини. Но като те гледам, не ми се струва, че подобни неща те притесняват — отвърна Хана със сладък глас. После погледна многозначително Майк.

Докато двамата излизаха, той непрекъснато искаше да ходят в „Рив Гош“, но Хана му отказваше, защото там работеше Лукас Бийти, тогавашният й бивш. Но „Рив Гош“ беше абсолютното място за срещи на „Роузууд дей“, а на Хана въобще не й се искаше целият училищен елит да види Майк Монтгомъри и Колийн заедно. Това, че му беше приятелка, автоматично я правеше една от тях, а тя изобщо не го заслужаваше.

— До после, тогава — рече Майк, без да схваща сарказма на Хана — или раздразнението й. Докато се отдалечаваха, пръстите му се преплетоха с нейните и Хана усети как я изпълва странното усещане за загуба и копнеж. Досега не беше осъзнавала какво сладко задниче има Майк. Или колко внимателно се държи с приятелките си. Внезапно усети остро липсата му. Липсваха й пазаруванията им заедно, докато той търпеливо седеше пред съблекалнята и критикуваше тоалетите на Хана, похотливите му коментари за сестрите Кардашиян, докато гледаха шоутата им по Е! и как веднъж й позволи да му сложи грим — очната линия му стоеше изненадващо добре. Липсваше й дори глупавият му ключодържател на „Хутърс“, който висеше закачен на ципа на раницата му.

Прекараното с Лиъм време може и да беше възбуждащо и опияняващо, но с Майк тя се държеше глупаво и незряло, беше напълно себе си.

Внезапно се сепна така, сякаш бе получила поредната бележка от А.: тя искаше да си върне Майк. Дори си представи бележката, която би получила от А. по случая:

Тревата винаги може и да е по-зелена, нали, Ханакинс? По всичко личи, че вече си излязла от мода като панталоните чарлстон!

4. Разходка по алеята на спомените

На следващата вечер майката на Емили Фийлдс сграбчи волана на семейното волво и подкара колата към изхода на колежа „Линдхърс“. Емили тъкмо бе приключила участието си в последното състезание по плуване на дълги разстояния за годината. Прозорците на колата бяха запотени, а във въздуха се усещаше миризмата на хлор, шампоан „Ултрасуим“ и ароматът на кафето-лате с ванилия на госпожа Фийлдс.

— Бътерфлаят ти е страхотен — произнесе възторжено госпожа Фийлдс, потупвайки Емили по ръката. — Отборът на Северна Каролина ще е във възторг, че си приета.

— М-хм. — Емили поглади с пръсти мъхнатата подплата на якето си. Знаеше, че трябва да се радва на стипендията, която щеше да получава в Университета на Северна Каролина от следващата година, но сега просто изпитваше облекчение, че състезателният сезон е приключил. Беше изтощена.

Тя измъкна телефона си и погледна към екрана за единайсети път днес. Нямате нови съобщения. Емили го изключи и включи отново, но пощата й си оставаше все така празна. Тя цъкна върху приложението за ежедневен хороскоп и прочете колонката за телеца. „Ще се представите блестящо на работа — пишеше там. — Подгответе се за изненади.“

Изненади… лоши или добри? Цяла седмица мина, без да е получила дори една бележка от Новия А. Нямаше никакви заплахи, никакви намеци за онова, което Емили и останалите бяха направили в Ямайка, никакви „тц, тц“ заради съмненията им, че Келси Пиърс, момичето, по което си беше паднала Емили, е човекът, който ги преследва. Но отсъствието на А. беше дори още по-зловещо от купчината есемеси с техните най-мрачни тайни. Емили не можеше да спре да си представя как А. дебне и крои нещо опасно и опустошително. Изпълваха я опасения от това какво ли може да е то.

Майката на Емили спря на знака „стоп“ в малко кварталче. Скромните домове бяха оградени от стари дъбове, а в края на задънената уличка се виждаше баскетболен кош.

— Обикновено не се прибираме по този маршрут — промърмори тя и погледна към джипиеса. — Чудя се дали това нещо не ни разкарва по задните улички. — Госпожа Фийлдс сви рамене и продължи да шофира. — Както и да е. Успя ли да се свържеш с някое от другите момичета в отбора на Северна Каролина? Добре ще е да започнеш да ги опознаваш.

Емили прокара пръсти през влажната си червеникаворуса коса.

— Ами да. Май трябва да го направя.

— Някои от тях живеят в „чисти“ общежития — нали се сещаш, където пушенето, употребата на алкохол и сексуалните занимания са забранени? Трябва да поискаш стая в някое от тях. Нали не искаш да изгубиш стипендията си заради твърде много купони.