Потрес

Прекара следващите няколко дни потънала в ужасена омая, чувствайки се объркана и изгубена. Бащата сигурно беше Айзък, единственото й гадже в онази година. Но те бяха правили секс само веднъж. Тя дори не беше сигурна, че харесва момчета. И какво щяха да кажат родителите й за това, по дяволите? Никога, никога нямаше да й простят.

Когато умът й се проясни, тя започна да крои планове: през лятото щеше да избяга във Филаделфия и да остане при сестра си Карълайн, която се беше записала в лятната програма на университета Темпъл. Докато свърши училище, щеше да носи размъкнати блузи и пуловери, за да скрие напълняването си. Щеше да посети лекар в града и да плаща в брой, за да не се отрази това върху медицинската застраховка на родителите й.

Щеше да се свърже с агенция за осиновяване и щеше да уреди нещата. И Емили направи точно така, което доведе до срещата й със семейство Бейкър, които живееха точно в тази къща.

След като Емили се обади на Ребека, координаторка по осиновяванията, и й каза, че е направила своя избор, тя хвана влака за Ню Джърси, за да посети Дерик, приятеля си от филаделфийския рибен ресторант „При Посейдон“, където бе работила като сервитьорка. Той бе единственият човек, на когото се бе доверила през лятото; топлите му очи и успокояващо държание й действаха благотворно. Той бе нейният отдушник, нейна опора и тя му беше разказала почти всичко за себе си — от премеждията с А. до влюбването си в Мая Сен Жермен. Понякога съжаляваше гласно, че го натоварва с проблемите си — тя всъщност не знаеше почти нищо за него, — но Дерик просто свиваше рамене и казваше, че в сравнение с нейния живот, неговият е голяма скука.

През уикендите Дерик работеше като градинар в една голяма къща на Чери хил и предложи на Емили да се срещат там. Домът представляваше едно от онези имения с железни порти, къща за гости в задния двор и дълга, завършваща с площад пред къщата автомобилна алея, павирана с красиви синкави камъни, вместо асфалт. Дерик й каза, че собствениците няма да имат нищо против, ако двамата седнат да поговорят в газебото, и точно там Емили му съобщи новината. Той я изслуша мълчаливо и след като тя му разказа всичко, я прегърна силно, което я накара да се просълзи. Дерик бе като изпратен от Бога — беше се появил точно когато Емили имаше нужда от него и изслушваше всичките й проблеми.

Докато разговаряха, задната врата на имението, която гледаше към разкошната веранда с голям правоъгълен плувен басейн, леко се отвори и навън излезе една висока жена с къса руса коса и дълъг, крив нос. Тя веднага забеляза Емили и я огледа от главата до петите — от накъдрената коса до наедрелите гърди и огромния корем. От устата й се разнесе тънък, измъчен писък. Тя прекоси верандата, приближи се до Емили и я погледна с такова тъжно изражение на лицето, че сърцето на момичето се сви.

— В кой месец си? — попита тихо жената.

Емили потрепна. Тъй като беше все още тийнейджърка, повечето хора извръщаха очи при вида на големия й корем, сякаш той бе някакъв огромен тумор. Стори й се странно, че някой може да прояви такъв интерес.

— Ами, някъде към осмия.

В очите на жената се появиха сълзи.

— Това е истинско съкровище. Добре ли се чувстваш?

— Така мисля. — Емили погледна предпазливо към Дерик, но той просто прехапа долната си устна.

Жената протегна ръце.

— Аз съм Гейл. Това е моят дом.

— Аз съм, ъ-ъ-ъ… Хедър — отвърна Емили. С това фалшиво име се бе представяла на всички, с изключение на Дерик. Дори в ресторанта беше регистрирана като Хедър. Снимки на слабата Емили се намираха навсякъде в Интернет, във връзка с историята на Алисън Дилорентис, и Емили с лекота можеше да си представи някакъв клюкарски материал за напредналата й бременност в някой местен блог, който незабавно щеше да доведе до ужасено обаждане от родителите й.

— Голяма си късметлийка — промърмори Гейл, вперила любящ поглед в корема на Емили. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да протегне ръка и да го докосне.

Внезапно усмихнатото лице на Гейл се намръщи и по бузите й потекоха сълзи.

— О, Боже — избъбри тя, след което рязко се обърна и се затича тромаво към къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.

Известно време Емили и Дерик седяха мълчаливо, заслушани в бръмченето на косачката от съседния двор.

— Аз ли я разстроих? — попита разтревожено Емили. Жената й се струваше толкова крехка.

Дерик завъртя очи.

— Няма значение. Не се тревожи за това.

И Емили спря да се притеснява. Изобщо нямаше представа, че само няколко седмици по-късно щеше да обещае бебето си на Гейл… а след това щеше да се отметне от думата си.

Пред очите й проблеснаха гневните есемеси, които Гейл й беше пращала в деня, когато Емили остави бебето на прага на семейство Бейкър. „Ще те намеря. Ще те издиря.“ За щастие, така и не бе успяла.

— Емили, скъпа, добре ли си? — попита госпожа Фийлдс, откъсвайки Емили от мислите й.

Момичето се ухапа силно от вътрешната страна на бузата.