Потрес

Емили потисна стона си. Естествено, че свръхконсервативната й майка ще поиска от нея да живее като монахиня в колежа. По-рано през седмицата майка й бе узнала, че Келси, момичето, с което излизаше напоследък, е имала проблеми с наркотиците. Няколко дни тя пече Емили на шиш, защото реши, че дъщеря й също употребява наркотици. Емили беше изненадана, че майка й не я накара да се изпикае в чашка и да й направи домашен тест за дрога.

Докато госпожа Фийлдс бърбореше за чистите общежития, Емили отново извади телефона си и отвори последния есемес от А., който завършваше с думите:

„Ровете колкото си искате, кучки. Но НИКОГА няма да ме намерите.“

Стомахът й се сви. В известна степен й се искаше А. да ги издаде и така да сложи край на всичко — на вината и лъжите, които бяха непоносими. Освен това й се искаше А. да се разкрие и да се окаже, че това е Истинската Али — в което Емили бе убедена. Приятелките й може и да не го вярваха, но дълбоко в себе си Емили знаеше, че Али е оцеляла след пожара в къщата край езерото Поконос. Та нали й беше предоставила начин да избяга, беше отворила вратата точно преди къщата да се взриви.

Нещата бяха започнали да се сглобяват. Али и Табита са били по едно и също време в Убежището и може би тъкмо затова Табита се беше държала точно като Али в Ямайка. Може би двете са действали заедно по някакъв начин — може би Али се беше свързала с Табита, след като бе избягала от пожара в Поконос.

Може би точно Али бе изпратила Табита да подлуди момичетата.

Всичко това бе разбило сърцето на Емили. Тя разбираше, че техният мъчител не беше Нейната Али, момичето, което бе обожавала години наред, с което беше прекарала толкова много време и бе целунала в къщичката на дървото в края на седми клас. Но не можеше да не се сети за това миналата година, когато Истинската Али се беше върнала, представяйки се за Тяхната Али, и бе целунала Емили със същата страст. Беше й се сторила толкова… искрена, а не като някой студенокръвен психопат.

— Знаеш ли, може би още сега трябва да се запишеш за стая в някое от чистите общежития — продължи да разсъждава госпожа Фийлдс, докато минаваха покрай едно голямо училищно игрище. Няколко тийнейджъри седяха на люлките и пушеха цигари. — Ще се радвам това да се уреди преди двамата с баща ти да заминем извън града в сряда. — Господин и госпожа Фийлдс щяха да пътуват до Тексас по случай шейсетата годишнина от сватбата на бабата и дядото на Емили. За пръв път щяха да оставят дъщеря си съвсем сама в къщата. — Искаш ли утре да се обадя в офиса по настаняване на студентите и да попитам?

Емили изстена.

— Мамо, не знам дали искам да… — Тя внезапно млъкна, осъзнавайки къде се намират. На зелената улична табела пишеше „Шип лейн“. Точно пред тях се издигаше познатата малка бяла къща със зелени щори и голяма веранда. Точно на нея тя и приятелките й бяха оставили едно бебешко столче преди няколко месеца.

— Спри — избъбри тя.

Госпожа Фийлдс натисна спирачките.

— Какво има?

Сърцето на Емили биеше толкова бързо, че майка й сигурно можеше да чуе как клапите се отварят и затварят. Тази къща се беше появявала в сънищата на Емили почти всяка нощ, но тя се бе заклела повече никога да не минава покрай нея. Струваше й се адски зловещо, че джипиесът ги беше отвел точно тук, сякаш компютърът знаеше, че тази къща пази болезнени спомени. Или може би, помисли си тя с трепет, виновен беше някой друг, който също знаеше, някой, който бе успял да програмира джипиеса.

А.

Във всеки случай тя вече беше тук и не можеше да откъсне очите си от къщата. Купичката с надпис „Златистите ритрийвъри са добре дошли“ не се виждаше на верандата, но люлеещият се стол все още беше там. Храстите в предния двор като че ли не бяха подрязвани от доста време. Прозорците бяха тъмни и на поляната се виждаше снопче вестници, сигурен знак, че семейството е на почивка.

Спомените отново връхлетяха Емили. Тя се видя да слиза, залитайки от самолета от Ямайка, изтощена, замаяна, с позиви за повръщане. Реши, че причината е нещо, което е яла в курорта, но с времето симптомите се влошиха. Едва успяваше да стои будна в час.

Не можеше да задържа храна. Определени неща като кафето, сиренето и цветята й миришеха ужасно.

Седмица по-късно, докато прехвърляше каналите на телевизора, тя улови края на един епизод на „Истинският живот“ по MTV, в който се разказваше за момичета, забременели в гимназията. Едно момиче беше получавало позиви за повръщане месеци наред, но бе решило, че е пипнало мононуклеоза. Когато си направило тест за бременност, вече било навлязло в четвъртия месец. Докато гледаше, в главата на Емили светна предупредителна светлинка. На следващия ден тя отиде до аптеката в един от близките до Роузууд градове и си купи тест. Ужасена, че майка й може да открие доказателството, тя си направи теста в мръсната, мрачна обществена тоалетна в парка.

Резултатът беше положителен.