Прашинка в Божието око

Три чаши вино бяха удавили мрачното настроение на Сали и тя с готовност разговаряше на професионални теми. Чичо й често й бе казвал, че е прекалено бъбрива за дама, и момичето се опитваше да се владее, ала виното винаги й въздействаше така — виното и любознателната публика. След безкрайните седмици пустота това й доставяше искрено удоволствие.

— Определено — потвърди Сали. — Докато обществото еволюира. Естественият подбор продължава дотогава, докато се съберат достатъчно хора, за да се защитават от околната среда. Но това не им дава достатъчно време за физическа еволюция. Господин Уитбред, има планета, на която се практикува ритуално детеубийство. Старейшините убиват онези бебета, които не отговарят на техните стандарти за съвършенство. Това не е точно еволюция, но би могло да доведе до някои резултати. Само че просто няма достатъчно време.

— Хората отглеждат коне. И кучета — отбеляза Род.

— Да. Но не се получават нови видове. Никога. И обществата не са в състояние достатъчно дълго да спазват твърди правила, за да стигнат до действителни промени в човешката раса. Разбира се, правени са целенасочени опити за създаване на свръххора. Например системата Завър.

— Онези зверове! — презрително изсумтя Синклер. — Те започнаха Войните за наследството, които едва не унищожиха цялото човечество. — Юнкер Уитбред се прокашля и главният инженер замълча.

Сали използва паузата.

— Това е поредната система, на която не мога да съчувствам. Макар че сега са верни на Империята… — Тя се огледа. Израженията на всички бяха странни и Синклер се мъчеше да скрие очите си зад чашата си с вино. Ъгловатото лице на юнкер Хорст Стейли спокойно можеше да е издялано от камък. — Какво има? — попита Сали.

Последва продължително мълчание.

— Господин Стейли е от системата Завър, милейди — поясни Уитбред.

— Ппростете ми — заекна тя. — Сложих пръст в раната, нали? Наистина, господин Стейли, аз…

— Ако младшите ми офицери са чак толкова чувствителни, нямам нужда от тях на борда — прекъсна я Род. — И не само вие сложихте пръст в раната. — Той многозначително погледна Синклер. — Ние не съдим хората по онова, което преди векове са извършили родните им светове. — По дяволите. Звучеше адски високопарно. — Та какво казвахте за еволюцията?

— При… при разумните същества кръгът се затваря — продължи Сали. — Видовете еволюират в съответствие с околната среда. Разумните същества променят средата според собствените си изисквания. Щом стане разумен, видът престава да еволюира.

— Жалко, че нямаме възможност за сравнение — спокойно отвърна Бери. — Само фантасмагории. — След което търговецът разказа дълъг виц за невероятно интелигентен октопоид, срещнал кентавър, и всички се засмяха. — Е, капитане, вечерята беше чудесна — завърши той.

— Да. — Род се изправи и подаде ръка на Сали. Другите ги последваха. Докато Блейн я изпращаше до каютата й, тя мълчеше. На сбогуване само измърмори някаква любезност. Род се върна на мостика. В мозъка на кораба трябваше да се запаметят още извършени при ремонта промени.

4. Приоритетно съобщение

Понякога хиперпространственото пътуване е странно и досадно.

Разстоянието между звездите отнема неизмеримо кратко време, но тъй като между всеки две звезди съществува един-единствен път (представляващ не съвсем права линия, но може да се представи така) и крайните пунктове на пътищата се намират далеч от пространствените изкривявания, предизвикани от звезди и големи планетни маси, през повечето време корабът пълзи от един краен пункт до друг.

Нещо повече. Не всеки две звезди са свързани с такъв път. Маршрутите се движат покрай линиите на равнопотенциален термоядрен поток и присъствието на други звезди в геометричната система може изобщо да не позволява съществуването на път. Не всички съществуващи връзки са картирани, тъй като трудно се откриват.

За гостите на „Макартър“ пътуването на борда на имперски боен кораб напомняше затвор. Екипажът си имаше работа, докато пътниците трябваше да се задоволяват с обществения живот, който позволяваха рутинните флотски задължения. Нямаше ги развлеченията, предлагани от луксозните лайнери.

Беше скучно. Когато „Макартър“ се приготви за последния си скок, гостите очакваха пристигането на Нова Каледония като освобождаване от затвор.