Пред вратите на мрака

Това беше Дахун и от наученото през последните шест месеца Джим знаеше, че неговите верни слуги са почти готови с конструирането на портала, през който да се появи тук.

Дахун бе висок двайсет стъпки и с приблизително човешки очертания, но освен това имаше дълга опашка като на гущер, която почваше от средата на гърба му. Гърдите му бяха огромни, коремът му набразден от яки мускули, които помръдваха под червеникавата кожа, простираща се от черните му крака до аленеещите гърди. Лицето му бе човешко, с издадена долна челюст и огромни уши — приличаха на ушите на прилеп. Очите му изпъкваха от черните очници. Дълги пипаловидни коси се поклащаха от хуманоидния череп, увиснали до раменете. Над веждите му имаше златен обръч с инкрустиран черен камък, който пулсираше с пурпурна светлина. Пръстите на лявата му ръка завършваха с дълги криви черни нокти и се свиваха и разпускаха трескаво, сякаш нямаха търпение да се вкопчат в нечий гръклян. В дясната държеше пламтящ меч. На пояса му бе пристегната кожена пола, широки ремъци се кръстосваха през гърдите му, с тежка златна емблема в центъра.

Джим никога нямаше да забрави това чудовище. Огледа се и видя безизразните, унесени лица на хората. Нямаше съмнение, че са били упоени в подготовка за този ритуал, и той се опита да имитира неуверената им походка.

Овладя надигащото се в стомаха му гадене и тръгна с тълпата, която крачеше право към чудовището. И той като всички носеше тежка черна роба с качулка, която скриваше лицето му. Доскорошният притежател на същата тази роба лежеше на дъното на едно дере на четвърт миля оттук.

Джим тътрузеше крака, крачеше по-бавно от хората наоколо и се озърташе за възможност да се измъкне незабелязано. Държеше ръцете си прибрани в дългите ръкави — едната стиснала кинжал, чието острие бе потопено в бързодействаща отрова, предизвикваща парализа за по-малко от минута, а в другата държеше устройство, конструирано специално за него от един майстор в Крондор: топка, която щеше да му осигури повече от достатъчно време да се измъкне. Тя можеше да обезвреди противниците около него за няколко минути — или поне такова бе въздействието й върху хората. Не беше сигурен, че всички около него спадат към тази категория.

Преглътна с мъка и спря, наложи си с усилие на волята да вдигне очи към образа на чудовището.

Беласко отново разпери ръце. За Джим нямаше никакво съмнение, че магьосникът е луд като бръмбар, затворен в барабан. Демонът над него бе най-ужасяващата гледка, която Джим бе виждал, ала магьосникът се смееше като щастливо дете и подвикваше нещо на своите верноподаници. Джим обаче не бе достатъчно близо, за да чуе думите.

Измести се към дясната част на шествието и продължи бавно напред — хората — близо пет хиляди — се приближаваха към центъра на бившата крепост. Леко напрежение в тила накара Джим да погледне кой стои зад него. Това бе усет, шесто сетиво, наследено от прапрадядо му, нещо, което в семейството му наричаха „тревожната цицина“. И точно сега сърбежът рязко се бе усилил.

Точно както предполагаше, покрай каменните отломки около откритото място крачеха още фигури. Разгорелите се огньове пречеха да се види какво има зад тях, но Джим бе открил, че ако не гледа право в пламъците, а встрани, може да различи какво се крие отзад.

Името на тази древна кешийска крепост бе останало забравено в миналото. Високите й стени и кули бяха рухнали почти до основи и само подземният вход, на стотина крачки по-нататък, все още водеше към нейните тунели и кухини. Джим нямаше никакво намерение да навлиза в този лабиринт. В дните на прапрадядо му той бе известен с името Гробницата на обезверените. Според легендата цял един легион бил оставен да издъхне тук — легионът, охранявал входа към така наречената Долина на изгубените.

Джим се огледа. Вдясно от него между камъните имаше пролука, през която би могъл доста бързо да стигне пътеката на север — изоставен път на кервани, завършващ в кешийското пристанище Дърбин. В подножието на тези хълмове чакаха шестима от най-опасните главорези, които бе успял да намери. Петима от тях работеха с него още от Дърбин, шестият се казваше Амед Дабу Асам и беше най-довереният му агент в пустинния район Джалпур. На него бе възложил задачата да отнесе вестта за случващото се тук в Крондор, ако той не се върне до зори.

Вляво имаше друго открито пространство, но отвъд него следваше пропаст с назъбени скали. Само боговете знаеха какво може да дебне в долината под тях и Джим не се съмняваше, че ще бяга надясно.

Огледа се отново, като същевременно се опитваше да имитира унесените движения на хората около себе си. Надяваше се, че озъртането му не е привлякло вниманието на лъконосците. Предусещаше, че скоро ще се случат други неща, още по-неприятни.

Близо половин година Джим се опитваше да открие леговището на Слугите на Дахун, група престъпници, известни сред местните като Черните кепета. Беше решил да проучи и тази крепост, за която знаеше от разказите за преживелиците на прапрадядо му.