Пред вратите на мрака

Братята не се отличаваха с особена физическа сила, но расата им притежаваше по-голяма мощ и издръжливост от тази на хората и дори на примитивните елфи на родната планета. И двамата бяха живели години наред на брега на океана и плуваха добре. И сега се наложи да разчитат на всичките си натрупани умения, за да оцелеят.

— Слушай — рече Гуламендис и спря.

— Какво?

— Чувам прибой.

— Добре. Вече почти не си чувствам тялото. Надявах се, че тези светлини са на сушата, а не на преминаващ кораб.

Без да кажат нищо повече, заплуваха към шума от прибоя.

След няколко минути излязоха изтощени на сушата. Брегът бе широк и нисък и те изпитаха облекчение, че поне е това са извадили късмет. Внезапен сблъсък със скали щеше да сложи злощастен край на бягството им.

— Къде се намираме според теб? — попита Ларомендис.

— Нямам представа, но с малко късмет може би ще разберем. Дори този свят вече да е завладян от Демонския легион, надявам се да намерим друг начин да се върнем у дома.

— Още като дете винаги гледаше позитивно на живота. Странно е, че това те доведе дотам да прекарваш времето си в тъмни пещери.

Брат му се опита да се разсмее, но нямаше сили дори за това.

— Виж там! — извика и посочи една светлинка на хълма над тях, преди отново да бъде закрита от мъглата.

— Предполагам, че са факли — прошепна Ларомендис.

— Без повече приказки двамата се заизкачваха мълчаливо и безшумно по склона. Подобно на всички свои сънародници притежаваха добро нощно зрение, но все пак се нуждаеха от известна светлина, за да се ориентират, и сребристата луна им я осигуряваше. Земята под краката им бе забулена от гъста мъгла и докато пристъпваха нагоре по тясната пътека, те внимаваха да избягват щръкналите камъни.

— Има доста демони наоколо — прошепна по някое време Гуламендис.

— Трябва да се отдалечим от брега — отвърна също шепнешком брат му. Ако наистина има демони, ще е добре да си намерим някое скривалище, докато преценим какво да правим нататък. Ти нали каза, че някои от прилепите могат да виждат в тъмното.

— Благодаря, че ми припомни — промърмори Укротителят на демони. — Но не всички и за щастие никой от тях не може да лети в мъгла, тъй като лесно ще се удари в нещо.

Докато се изкачваха, мъглата започна да се разсейва и след няколко минути се озоваха над нея. Небето от другата страна бе озарено от светлина и те инстинктивно приклекнаха, за да не ги забележат, ако наблизо има постове.

Погледнаха назад и едва различиха пътеката, по която се бяха изкатерили и която сега бе скрита под гъст слой мъгла. Влажният въздух откъм морето се задържаше от склона и мъглата бе непрогледна, но вероятно след изгрев-слънце щеше да се разсее.

Наоколо нямаше и следа от друго същество и те продължиха да се изкачват, като се бореха с изтощението си. Никой от двамата нямаше сила да се бие или да побегне, ако се наложеше. А и къде да бягат?

Малко след това стигнаха ръба и излязоха на равно плато. Въпреки че тук нямаше мъгла, светлината все още бе недостатъчна и наоколо се виждаха само тъмни очертания, а в далечината — слабо сияние.

— Демони? — попита тихо Ларомендис.

— Не по-близо от одеве.

— Предлагам да седнем тук и да изчакаме да се съмне.

Гуламендис седна и протегна уморено краката. След миг обаче се изправи решително и отсече:

— Не!

— Какво не? — попита брат му.

— Ти почивай. Аз ще остана на пост.

— Защо? — попита Ларомендис, макар че нямаше никакви сили да спори.

— Последните три дни трябваше да се занимаваш със създаването на илюзии, докато аз само сочех с пръчката насам-натам. И двамата знаем, че аз не мога да укротявам демони, когато капитаните, или господарите им са наблизо, а дори и да подчиня един на волята си, останалите ще се нахвърлят върху нас. Ти имаш повече нужда от почивка, защото не се знае какво ни чака на заранта. Аз ще поспя след изгрев-слънце, ако си намерим подходящо скривалище.

— Нямаш представа кога ще е това. Може слънцето да е залязло само преди час.

— Няма значение колко е дълга нощта на този свят. Ти спи, а аз ще те пазя.

Изгубил желанието да спори, Ларомендис легна и положи глава на ръката си. Не за пръв път му се налагаше да спи на твърда земя и той се отпусна на нея сякаш е мек дюшек.

Гуламендис, който бе не по-малко уморен от брат си, трябваше да полага усилия, за да остане буден. Мисълта, че наблизо може да има демони, му помагаше до известна степен да не затваря очи.

Изминаха часове. Укротителят на демони потрепваше леко, докато тялото му губеше топлина, а мокрите дрехи изсъхваха. Чудеше се как ли брат му бе успял да заспи тъй бързо и безметежно, а после се разсмя — ако имаше възможност, и той вече щеше да похърква сладко на земята.

Огледа нощното небе. Не знаеше много за съзвездията на различните светове, никога не бе изпитвал интерес към тези неща, така че не се надяваше и сега да се ориентира по тях за местонахождението им.

Докато обикаляше наоколо тихо, за да не събуди брат си и да се стопли, неусетно се замисли за странната поредица случки, довела ги на този неизвестен свят, и как двамата постепенно се бяха сближили покрай всичко това.