Пред вратите на мрака

Като деца споделяха общ интерес към всякакви магични неща и след като бяха посветени в Кръга на светлината, продължиха да напредват заедно в обучението си, но след разпускането на Кръга от Събора заради слуховете, че се готвел да премахне някой от по-влиятелните му членове, бяха разделени дълги години.

По-късно откриха, че на няколко пъти пътищата им са можели да се кръстосат. Близо година бяха живели на противоположните краища на един и същи остров, ала докато Гуламендис бе обитавал една пещера в хълмовете, Ларомендис живееше в малко градче, прикривайки се под друга самоличност, тъй като тогава членовете на Кръга все още бяха подложени на гонения.

Едва след нашествието на Демонския легион преследването на оцелелите членове на Кръга бе прекратено. Гуламендис бе сигурен, че има и такива, които продължават да се крият, но повечето отвърнаха на призива на сънародниците си и се прибраха на Андкардия, където регентският Събор им даде амнистия.

Амнистия за всички, освен за Укротителите на демони. Съдбата бе пощадила Гуламендис, защото само няколко дни преди Ларомендис да пристигне в двора на регента брат му се бе съгласил да се отправи „доброволно“ на мисия, за да търси убежище, в случай че таределите бъдат нападнати в собствената им столица. Заради него Гуламендис бе затворен в клетка, но поне запазен жив. Повечето Укротители на демони не извадиха подобен късмет.

Небето взе да просветлява и черните силуети да придобиват по-ясна форма. Укротителят на демони почака, докато не започна да различава дървета, между които можеха да се прикриват, и събуди брат си.

Ларомендис се пробуди веднага, но нямаше съмнение, че все още е много изморен. Огледа се мълчаливо и кимна. Без повече коментари двамата тръгнаха към гората.

Дърветата бяха ниски и с малко листа. Храсталаците, през които се прокрадваха, шумоляха и това забавяше напредването им.

Най-сетне стигнаха полянка със скална издатина в единия край. Надзърнаха иззад ръба и Гуламендис прошепна:

— Милостиви предци!

Докъдето стигаше поглед, блещукаха огньове, подредени в прави редици, както се устройват военните лагери. Между огньовете се виждаха налягали фигури. Укротителят на демони дръпна брат си за ръката.

Оттеглиха се назад и се прикриха между дърветата. Това бяха светлините, които бяха забелязали през нощта — не от един огън, а от стотици далечни огньове.

— Това е Легионът — прошепна Гуламендис.

— Къде ли се намираме? — попита Ларомендис, ала в същия миг осъзна, че въпросът му е глупав, защото нямаше как брат му да знае повече от него.

Спогледаха се. И двамата си мислеха едно и също — това беше някой от световете, които Демонският легион използваше за плацдарм. Демоните долу бяха армия, добре въоръжена и отдъхваща преди поредната атака. Скоро легионът щеше отново да потегли на път.

— Във всичко това има поне едно хубаво нещо — рече накрая Гуламендис.

— Сериозно? — отвърна брат му и почти се облещи от изненада.

— Щом са тук и вероятно се готвят да нападнат Родния свят, значи разполагат с начин да стигнат там.

— Демонски портал?

— Именно. Остава само да го намерим и да го използваме.

7. Квег

Зазвучаха фанфари.

Джеймс Дашър Джеймисън — Трепалото, барон от двора на принца, специален емисар на Островното кралство, при случай дипломат и шпионин на постоянна практика, се обърна към спътниците си — Пъг, Магнус и Амиранта, облечени като книжници, със светлокафяви роби и сандали — и каза:

— Още веднъж.

Пъг се усмихна, но Магнус и Амиранта изглеждаха ядосани.

— Още веднъж — повтори Джим. — Тези отговори трябва да са първото, което ви идва наум, когато ви зададат неочаквани въпроси.

Пъг погледна сина си, сетне чародея и каза:

— Аз съм Ричард, историк от кралския двор в Риланон. Живея там от години. — Бе прекарал достатъчно дълго време в столицата, за да може с лекота да говори за хубостите й, а тамошният политически живот бе постоянна тема на разговор между четиримата, докато плаваха от Крондор за Квег.

— Аз съм неговият първи ученик Мартин — заговори Магнус. — Наскоро пристигнах в столицата и все още ми е трудно да привикна. — За разлика от баща си, Магнус бе прекарал сравнително малко време в Риланон, затова бяха подбрали за него друга легенда. — Произхождам от Ябон — добави той. Познаваше добре този район.

Бащата и синът погледнаха към Амиранта, който издекламира:

— Аз съм Амиранта, книжник от далечния град Махарта. Имам кралско поръчение от махараджата на Мубоя, подписано от генерал Каспар, първи министър на махараджата, с което съм пратен тук да събера сведения за народите на Триагия и да се запозная с историческите сведения по този въпрос.

— Опитай се да изглеждаш малко по-ентусиазиран — посъветва го Джим.

— Не трябва ли вече да се качваме на палубата? — попита Магнус.

Джим се усмихна.