Предани

избягам. Не само от тази килия. Свобода извън затвора, извън другия затвор, в какъвто

се е превърнал градът ти.

Трябва да видя какво има отвъд оградата.

ÃËÀÂÀ

ÂÒÎÐÀ

Òîáèàñ

Не мога да вървя из тези коридори, без да усещам тежестта на затисналите ме

спомени. Колко дни самият аз бях затворник тук – бос, с пулсираща в цялото ми тяло

болка, във всеки мускул, който се опитвах да раздвижа. И с този спомен дойде и другият.

Споменът за Беатрис Прайър и за очакващата я смърт, споменът за юмруците ми,

блъскащи по вратата, за краката , отпуснати през ръцете на Питър, за мига, в който той

ми каза, че е само упоена.

Мразя това място.

Не е така чисто, както по времето, когато сградата принадлежеше на Ерудитите. Сега

войната го е съсипала – дупки от куршуми в стените, навсякъде стъкла от счупени

крушки. Стъпвам върху мръсни следи от крака. Лампите едва мъждукат. Крача към

нейната килия. Пускат ме, без да ме питат нищо, защото нося символа на безкастовите –

един празен кръг върху лентата на ръката ми. Имам и друго оръжие: приликата с Евелин.

Преди време Тобиас Итън беше позорно име, а сега е станало символ на силата.

Трис лежи свита на пода до Кристина, а недалеч от тях е Кара. Моята Трис. Очаквах

да я видя малка и бледа. И тя наистина е малка и бледа, но въпреки това цялата стая е

изпълнена с... нея.

Кръглите очи срещат моите и тя скача на крака. Ръцете се увиват здраво около

кръста ми. Лицето ѝ се заравя в гърдите ми.

Стискам лекичко рамото с една ръка, а с другата погалвам косите . Все още се

изненадвам, че косата е толкова къса, че свършва над врата, а не както преди – много

под него. Честно казано, бях щастлив, когато я отряза, защото сега е с коса на боец, а не

на момиче. Такава коса ѝ трябва.

– Как влезе? – пита с тихия си ясен глас.

– Аз съм Тобиас Итън – казвам, а тя се засмива.

– Да. Все забравям.

После се отдръпва съвсем лекичко, колкото да вдигне глава и да ме погледне.

Очите са изпълнени с трепет, с очакване, но са и някак колебливи. Сякаш е застанала

върху купчина изпопадали есенни листа, а вятърът всеки миг може да ги издуха изпод

краката ѝ.

– Какво става? Защо се забави толкова? – пита.

Гласът е умоляващ, отчаян. Колкото и ужасни да са моите спомени от това място, за

нея то е истински ад. Нейните спомени са крачките към собствената

екзекуция,

предателството на брат ѝ, серума на страха. Трябва да я изведа от тук.

Кара ни гледа с интерес. Чувствам се крайно неудобно. Сякаш кожата ми се е

разместила като нескопосано облечена дреха, която вече не ми става. Мразя да имам

публика, когато водя лични разговори.

– Евелин е блокирала целия град. Никой не може да излезе и на крачка без нейно

позволение. Преди няколко дни изнесе реч. Трябвало да се обединим срещу нашите

тирани – хората извън града.

– Тирани? – обажда се Кристина, вади ампула от джоба и изсипва съдържанието в

устата си. Предполагам, че е обезболяващо за раната в крака.

Пъхам ръце в джобовете си.

– Евелин смята, че не бива да напускаме града само и само да помогнем на група

хора, които са ни набутали тук, за да ни използват по-късно. И други са на нейното

мнение. Искат да се опитаме да се справим сами със собствените си проблеми, а не да

напускаме, за да се занимаваме с проблемите на другите. Цитирам я, разбира се –

обяснявам. – Подозирам, че тази позиция е много удобна за майка ми, защото, докато

всички са доволни, тя ще управлява. В мига, в който заминем, тя губи позициите си.

– Гениално! – негодува Трис. – Разбира се, че ще вземе най-егоистичното решение и

ще избере възможно най-сигурния за самата нея път.

– Но тя има известно право. – Кристина стисва ампулата между пръстите си. – Не

казвам, че не искам да напусна града и да видя какво има там, навън. Но тук има толкова

много проблеми. А и как ще помогнем на хора, които дори не сме виждали?

Трис се замисля и започва да хапе вътрешната страна на бузата си.

– Не знам – признава с неохота.

Часовникът ми показва три часът. Задържам се повече от необходимото, прекалено

дълго. Евелин може да заподозре. Казах , че имам намерение да дойда и да приключа

отношенията си с Трис, а такова нещо не отнема време. Не съм сигурен, че ми повярва.

– Чуй, дойдох да те предупредя. Започват процесите срещу всички затворници. Ще ти

инжектират серума на истината и ако проработи, ще те обвинят в предателство. Мисля,

че това трябва да се избегне, нали?

– Да ме обвинят в предателство? – смръщва се Трис. – И как по-точно може да се

определи като предателство това да покажеш истината пред целия град?

– Може да се изтълкува като открито неподчинение на лидерите ти – казвам. – Евелин

и последователите ѝ не искат да напускат града. Не очаквай благодарности за видеото.