Предани

– Те са същите като Джанийн – свива юмруци Трис. Сякаш иска да удари нещо или

някого, но няма какво, нито пък кого. – Готови са на всичко, за да удавят истината, да я

потулят, да я задушат. И защо? За да царуват в малкия си свят? Това е нелепо.

Не искам да го кажа на глас, но в известен смисъл съм готов да се съглася с майка си.

Не дължа нищо на онези хора отвъд града. Независимо дали съм Дивергент, или не, не

съм сигурен, че съм готов да им поднеса себе си и да решавам проблемите на

човечеството, каквото и да означава това.

Но искам да напусна. Отчаяно искам. Като диво животно, хванато в капан. Като бесен

звяр, готов, ако се налага, да прегризе кокал, за да извоюва свободата си.

– Каквато и да е истината – подбирам думите много внимателно, – ако серумът

проработи, ще те осъдят.

– Ако? Ако проработи? – пита Кара с присвити очи.

– Дивергент – обяснява ѝ Трис и потупва с пръст слепоочието си. – Помниш, нали?

– Много хубаво – отвръща Кара и прибира един избягал кичур в кока си. –

Очарователно дори. Но не е много реално. От опит знам, че повечето Дивергенти не

могат да се противопоставят на серума на истината. Не виждам как ти ще успееш да го

блокираш.

– Ти и всички други Ерудити, които забихте иглите в тялото ми... – сопва се Трис.

– Може ли да се концентрираме вече? Искам да избегна сценария да те изкарвам

нелегално от затвора – прекъсвам я. Изведнъж усещам такъв силен копнеж някой да ме

успокои, да усетя мир и надежда. Потърсвам ръката на Трис, а тя вече вплита пръсти в

моите. Ние не сме от онези хора, които се докосват просто така. Всеки наш допир има

значение, всяко докосване е силен прилив на енергия и облекчение.

– Добре, добре – казва нежно тя. – Какъв е планът ти?

– Ще накарам Евелин да те извика първа да дадеш показания – отговарям. – От теб

се иска да измислиш някаква лъжа, която ще оправдае Кристина и Кара и да я кажеш,

когато си под въздействието на серума.

– И каква лъжа да измисля?

– Смятам да оставя тази задача на теб – казвам. – Умееш да лъжеш по-добре.

Докато изричам последното, напълно съзнавам, че удрям по най-болното място и за

двама ни. Лъгала ме е толкова много пъти. Обеща ми да не отива на екзекуцията си в

централата на Ерудитите, когато Джанийн пожела да бъде пожертван Дивергент, но

въпреки това отиде. Обеща ми да си стои у дома по време на атаката на Ерудитите, а

после я намерих в централата им. Заедно с баща ми! Разбирам много добре защо бе

постъпила така, но това не означава, че нещата между нас са съвсем наред.

– Да. – Тя забива поглед в обувките си. – Добре, ще измисля нещо.

Слагам длан върху ръката ѝ:

– Ще говоря с Евелин за процеса. Ще опитам да я накарам да го насрочи по-скоро.

– Благодаря.

И тогава усещам познатия копнеж. Да изляза от тялото си и да говоря безмълвно

направо в съзнанието . Същият онзи копнеж, който изпитвам всеки път, когато я видя –

да я целуна. Нищожното и все пак непреодолимо разстояние между нас ме вбесява.

Дланите ни, отпуснати допреди секунди, сега са се впили една в друга. Нейната – влажна

и неспокойна, моята – загрубяла и мазолеста... Висял съм на прекалено много дръжки на

движещи се влакове. Отново я виждам дребничка и бяла, но очите ме карат да мисля

за сини безбрежни небеса, за необятни безоблачни пространства, каквито никога не съм

виждал. Само съм копнял за тях.

– Ако ще се целувате, направете ми услуга. Предупредете ме да не гледам – каза

Кристина.

– Ще се – отвръща ѝ Трис. И се целуваме.

Докосвам бузата , сякаш за да направя целувката безкрайна. Притисвам устните

към моите, така че да почувствам всяка тяхна извивка, да усетя всяко местенце, където

се докосват и разделят. Поглъщам насладата от аромата на въздуха между нас,

въздуха, който и двамата поемаме и издишваме. Скътавам в себе си нежния допир на

нослето

. Всичко, което искам да

кажа, е прекалено интимно. Опитвам се да го

преглътна, но миг след това решавам, че не бива да ми пука от другите.

– Иска ми се да сме сами – изричам и отстъпвам към вратата, все още обърнат с лице

към нея.

– Винаги ми се иска да сме сами – усмихва се тя.

Докато затварям вратата, виждам как Кристина се прави, че повръща, Кара се смее, а

Трис стои там права, с ръце, безжизнено отпуснати до тялото ѝ.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÅÒÀ

Òðèñ

– Мисля, че всички сте идиоти!

Ръцете ми са свити в скута, сякаш държа спящо бебе. Усещам тялото си натежало от

серума на истината. Пот се стича и се събира върху клепачите ми.

– Трябва да ми благодарите, а не да ме разпитвате!

– Да ти благодарим за кое? Че наруши инструкциите на водачите си? Че се опита да

спреш един от лидерите на кастата си да убие Джанийн Матюс? С всяко свое действие си

доказала, че си предател. – Евелин Джонсън изплюва думата. Като змия. В