Предани

Приятелите ми не изглеждат като да се приспособяват добре. Питър лежи с лице към

стената. Юрая и Кристина седят един до друг и разговарят много тихо. Кейлъб разтрива

слепоочията си. Тобиас продължава да крачи пред прозореца и да си гризе ноктите. Кара

седи сама, прокарва пръсти през лицето си. За първи път, откакто я познавам, изглежда

разстроена. Ерудитската ѝ броня я няма.

Сядам срещу нея.

– Не изглеждаш добре – казвам.

Косата ѝ, винаги пригладена и здраво стегната отзад, сега се е разпиляла.

– Много мило! – сопва се тя.

– Съжалявам, не исках да прозвучи така.

– Знам – въздъхва. – Аз съм... аз съм Ерудит, нали знаеш.

– Да, знам – казвам и се усмихвам.

– Не... – тръсва глава тя. – Това е всичко, което съм. Ерудит. И сега ми казват, че съм

такава, понеже имало дефекти в гените ми... и че кастите са просто един затвор за луди,

затвор, който са направили, за да ни контролират. Точно както твърдяха Евелин Джонсън

и безкастовите. И защо трябваше да създаваме Преданите? Защо изобщо трябваше да

си правим труда да идваме тук?

Едва сега разбирам колко е била отдадена на Преданите, колко лоялна е била на

идеята за кастите, вярна на предците ни. За мен да бъда Предана беше само временна

идентичност, даваше ми сила, защото с тяхна помощ можех да изляза от града. За нея

Преданите вероятно бяха имали много по-дълбок смисъл.

– Все пак е добре, че дойдохме тук. Поне разбрахме истината. Това няма ли някаква

стойност за теб?

– Разбира се, че има – казва меко тя. – Но това означава, че ми трябват други думи за

това какво съм.

След смъртта на майка ми, се бях хванала за това, че съм Дивергент, като за

протегната ръка. Вярвах, че само тази ръка може да ме спаси. Имах нужда от думата

Дивергент, защото тя можеше да определи коя съм, дори когато всичко около мен

започна да се разпада. Но сега не зная дали имам нужда от тази дума, изобщо от

всичките онези думи. „Безстрашни“, „Ерудити“, „Дивергенти“, „Предани“. Дали можем да

бъдем приятели, да се влюбваме, да обичаме братята и сестрите си, без да сме

обвързани от избора, който всеки от нас е направил, а от предаността и любовта между

самите нас?

– Няма да е зле да отидеш да видиш как е – казва Кара и поглежда Тобиас.

– Да.

Прекосявам стаята и заставам до прозореца. Поглеждам навън – още прозорци,

стомана, павирани улици, трева и огради. Когато ме вижда, той спира да крачи и застава

до мен.

– Добре ли си? – питам.

– Да. – Той сяда на перваза на прозореца и ме поглежда. Когато седи, а аз стоя права

пред него, сме на една височина. Очите ни са на едно ниво. – Не, не съвсем. В момента

мисля само за едно – колко безсмислено е било всичко. Цялата кастова система.

Започва да разтрива врата си. Дали мисли за татуировките на гърба си?

– Отдавахме всичко, на което сме способни – продължава. – Всички ние. Без дори

да го осъзнаваме.

– За това ли мислиш? – питам учудено. – Тобиас, те са ни наблюдавали през цялото

време. Всяко събитие, всяко наше действие. Без да се намесват! Само грубо и

ненаказано са газили из личния ни живот! Всеки ден, всяка секунда!

Той разтрива слепоочията си.

– Сигурно. Но в този момент това не ме притеснява. – Трябва да съм го изгледала

изумено, защото веднага добавя: – Трис, аз работих в контролната зала на

Безстрашните. Навсякъде имаше камери. Опитах се да те предупредя, че те наблюдават

по време на инициацията ти, помниш ли?

Спомням си как очите му все гледаха към тавана, към ъглите. Никога не съм се

замисляла, че се е опитвал да ме предупреди за камерите. Просто никога не ми е

минавало през ума.

– По-рано тези неща ме тревожеха – казва. – Но го преодолях преди много време.

Винаги сме мислели, че сме сами, и ето, оказа се, че сме били прави – те просто са ни

оставили на нас си. Така стоят нещата.

– Не, не мога да го приема – възразявам. – Ако видиш някой в беда, ще му помогнеш,

нали? Независимо дали е експеримент, или не, ще помогнеш. И... Господи! Всички неща,

които са видели!

Той ми се усмихва съвсем лекичко.

– Какво? – питам.

– Сетих се за някои от нещата, които са видели – казва и ме прегръща през кръста.

Гледам го все така ядно, но как мога да устоя на това усмихнато лице? Не осъзнавам, че

просто се опитва да ме успокои. Засмивам се.

Сядам до него на парапета на прозореца, с ръце между краката си и дървото.

– Знаеш ли, фактът, че Бюрото е решило да въведе кастите, не се различава много от

това, което ние си мислехме, че е станало – преди много време група хора решила, че

кастовата система ще е най-добрият начин да живеем... и хората да се възползват

максимално от това, което животът им дава.

Той не отговаря веднага. Само седи, хапе долната си устна и гледа в краката ни,

опрени един до друг. Моите едва докосват пода.

– Всъщност това, което каза, ми помогна – отговаря. – Но има толкова много други