Предани

Минаваме през охраната и тръгваме към... не знам къде ни води Дейвид. Искам

веднага да се махна, да си взема пистолета, да побягна далеч от това място, където

някакви хора са ме наблюдавали постоянно от деня на раждането ми. Първите ми стъпки,

първата ми дума, първият ми учебен ден, първата ми целувка.

Гледали са, когато Питър ме нападна. Когато цялата ми каста беше подложена на

симулация и се превърна в армия. Гледали са как родителите ми умират.

Какво още са видели?

Единственото, което ме спира, е снимката в джоба ми. Не мога да си тръгна, преди да

разбера как така тези хора познават майка ми.

Дейвид ни отвежда в някакво помещение с много саксии с цветя и с килим на пода.

Тапетите са стари и пожълтели и са се отлепили по ъглите. Влизаме след него в голяма

стая с високи тавани и дървен под, светлините греят в оранжево-червено. Има легла,

подредени в две редици, а до тях – шкафчета за личните ни вещи. Прозорецът е голям, с

много красиви пердета. Когато се приближавам, виждам че са вехти, избледнели и

опърпани по краищата.

Дейвид ни казва, че тази част от сградата е била хотел към летището. Хотелът и

летището били свързани с тунел. А много преди това тази стая била зала за балове.

Откъде ги измисля тези думи? Никой нищо не разбира, но той изобщо не забелязва.

– Това е само временно жилище. Когато решите какво искате да правите, ще ви

настаним на друго място. Няма значение дали ще е в тази сграда, или някъде другаде.

Зоуи ще се погрижи да имате всичко, от което се нуждаете. Ще се върна утре и тогава

ще се видим отново.

Обръщам се и поглеждам Тобиас. Той крачи напред-назад пред прозорците и си гризе

ноктите. Никога не съм забелязвала да има такъв навик. Може би досега не е изпадал в

подобен шок, за да допусне да го прояви.

Мога да остана и да се опитам да го успокоя, но искам да питам за майка си и няма да

позволя на Дейвид да си тръгне, преди да ми отговори. Нямам никакво намерение да

чакам повече. Тобиас със сигурност ще да ме разбере. Тръгвам след Дейвид по

коридора. Той застава до вратата, обляга се на стената и се почесва по врата.

– Казвам се Трис. Мисля, че си познавал майка ми.

Той се стряска от прекия въпрос, но веднага се окопит-ва и се усмихва. Скръствам

ръце. Чувствам се по същия начин, както в деня, когато Питър дръпна кърпата ми по

време на инициацията, за да ми покаже колко жесток може да бъде – оголена, ядосана,

засрамена. Може би не е честно да нападам Дейвид за всичко, но не се стърпявам. Нали

е управител на Бюрото!

– Да, разбира се. Познавам те – казва.

Как така? От отвратителните камери, които са следели всяка моя крачка?

Скръствам ръце по-плътно пред тялото си.

– Ясно. – Изчаквам секунда и продължавам: – Искам да знам всичко за майка си. Зоуи

ми даде една снимка. Тя е там, а ти си до нея. Значи си я познавал.

– А! Мога ли да видя снимката?

Вадя я от джоба си и му я подавам. Той я приглажда с връхчетата на пръстите си,

поглежда я и по лицето му се разлива странна усмивка. Сякаш гали снимката с очи.

Пристъпвам от крак на крак. Става ми неудобно. Сякаш съм се намърдала без покана в

нечий личен живот.

– Веднъж се върна тук – казва той. – Беше малко преди да забременее. Тогава

направихме тази снимка.

– Върнала се е тук, при вас? – питам. – Тя... да не е била от вашата организация?

– Да – отговаря простичко Дейвид, сякаш това е най-обикновена дума и не променя

целия ми свят. – Тя е оттук. Изпратихме я в града да разреши проблем, който възникна

по време на експеримента.

– Значи е знаела. – Не разбирам защо гласът ми трепери толкова силно. – Знаела е за

това място? Знаела е какво има отвъд оградата?

Поглежда ме озадачен, рунтавите му вежди се извиват нагоре.

– О, да, разбира се.

Раменете ми се разтърсват, треперенето се спуска по ръцете, в дланите, после в

пръстите. Сякаш съм погълнала отрова и сега тялото ми се мъчи да я изкара от

системата си. А отровата е истината. Истината за това място, за тези екрани, за всичките

лъжи, върху които бе изграден целият ми живот.

– Знаела е, че ни наблюдавате всяка секунда... че гледате как тя умира, как баща ми

умира, гледали сте как хората започнаха да се избиват един друг! Изпратихте ли някой

да ѝ помогне, да помогне на мен? Не! Само сте седели и сте си водели записки!

– Трис...

Той се опитва да ме хване, но аз отблъсквам ръката му.

– Не споменавай това име! Ти няма как да знаеш това име! Не трябва да го знаеш, не

е възможно да знаете всичко това за нас.

Връщам се в стаята. Треперя и се олюлявам.

Всички са си избрали легла и са си извадили багажа. Най-сетне сами. Облягам се на

стената до вратата и отривам длани в панталоните си, за да избърша потта.