Предани

Стаята е като офис, но без прозорци. Зад едното бюро седи млад мъж, може би на

годините на Тобиас, а столът зад другото бюро е празен. Младият мъж ни вижда, натиска

нещо на екрана на компютъра си и става.

– Здравейте, сър. Мога ли да ви помогна с нещо? – пита той.

– Матю, къде е супервайзърът ти?

– Отиде да вземе нещо за ядене от столовата.

– Тогава може би ти ще ми помогнеш. Искам да ми качиш файла на Натали Райт на

портативен екран. Можеш ли да го направиш?

Райт? Това ли е истинското фамилно име на майка ми?

– Разбира се – отвръща Матю и сяда. Започва да пише нещо на компютъра, на екрана

се появяват различни документи, но не съм достатъчно близо, за да ги видя добре. –

Така, сега да изчакаме да се прехвърлят. Ти трябва да си дъщерята на Натали,

Беатрис – казва и опира брадичка върху ръката си. Оглежда ме критично. Очите му са

леко скосени и много тъмни, почти черни. Не изглежда нито изненадан, нито впечатлен да

ме види. – Не приличаш много на нея.

– Трис – поправям го автоматично. Но някак се успокоявам от факта, че не знае това

ми име. Явно не е от онези, които гледат мониторите през цялото време. Нима животът ни

в града е бил развлечение за хората тук? – Да, знам, че не приличам на нея.

Дейвид придърпва един стол, дървените му крака изскърцват по плочките. После

потупва облегалката и ми каза:

– Седни. Ще ти дам екран с файловете на майка ти, за да можете с брат ти да си ги

прочетете сами. Но докато се прехвърлят, мога да ти разкажа историята.

Размърдвам се неудобно на стола, а той сяда на празния зад бюрото на супервайзъра

и започва да върти в ръцете си някаква почти празна чаша с кафе.

– Нека започна с това, че майка ти беше едно великолепно откритие за нас. Намерихме

я по случайност сред разрушения свят и гените

бяха почти перфектни – усмихва се

Дейвид. – Измъкнахме я от една доста неприятна ситуация и я доведохме тук. Остана

няколко години с нас, но после в града ви възникна криза и тя пожела да отиде и да се

справи с проблема. Предполагам, знаеш за това.

Гледам го и премигвам . Майка ми е от някакво друго място? Откъде са я взели?

Представям си я как върви из тези коридори, гледа същите монитори, наблюдава

града. Мисълта, че е вършила всички тези неща тук ми се струва непоносима. Дали е

седяла някога на този стол? Дали нозете

са докосвали тези плочки? Изведнъж ме

връхлетява чувството, че е оставила следи навсякъде около мен, невидими, но

осезаеми. По всяка врата, стена, дръжка на врата. Като отпечатъци.

Стискам седалката на стола и се опитвам да съставя изречение.

– Не, не знам нищо. Каква криза?

– Представителят на Ерудитите беше започнал да избива Дивергентите. За тази криза

говоря. Казваше се... Нор... Норман ли беше?

– Нортън – обажда се Матюс. – Предшественикът на Джанийн. Изглежда, точно преди

да получи сърдечен удар, ѝ е набил идеята да избие Дивергентите.

– Благодаря. Та, решихме да изпратим Натали да проучи ситуацията и да се опита да

спре убийствата. Никой никога не бе предполагал, че ще остане толкова дълго. Но тя ни

беше много полезна. Никога не се бяхме замисляли да пуснем вътрешен човек, а тя

свърши безценна работа. Неща, които не можехме да сторим оттук, тя свърши на място.

Освен това, създаде свой собствен живот. Това включва твоето раждане.

– Но Дивергентите бяха подлагани на унищожение и по време на моята инициация.

– Знаеш само за тези, които загинаха, но не знаеш за тези, които бяха спасени. Някои

от тях сега са тук. Запозна се с Амар, нали? Той е един от спасените. За някои от

Дивергентите беше изключително трудно да се дистанцират от експеримента, да

наблюдават отстрани хората, които обичат, семействата си, приятелите си. Затова ги

обучихме да оцеляват в света извън Бюрото. Но... да, тя свърши много полезна работа.

Майка ти.

Освен че беше свършила полезна работа за тях, беше изрекла доста лъжи и много

малко истини. Дали баща ми е подозирал коя е тя? Той беше лидер на Аскетите, пазител

на истината, в крайна сметка е можела да му се довери.

И тогава една мисъл ме удря през лицето и се забива в стомаха ми. Ами ако се е

омъжила за него само защото е трябвало да сключи брак, за да остане там и да

изпълнява мисията си? Ами ако цялата им връзка е била една гнусна лъжа?

– Значи не е била родена Безстрашна? – питам. Опитвам се да подредя, да

систематизирам всичките ѝ лъжи.

– Когато влезе в града, го направи като Безстрашна, защото вече имаше татуировки и

щеше да е трудно да обясни на хората откъде са се взели. Беше на шестнайсет, но

казахме, че е на петнайсет, за да дадем година да се приспособи. Нашето намерение

беше тя да... – Той млъква, свива рамене и добавя: – Е, трябва да прочетеш сама за