Предани

живота . Това на екрана е дневникът . Не мога правилно да преценя как мисли едно

момиче на шестнайсет.

Матю отваря едно от чеекмеджетата на бюрото си и вади малко гладко парче стъкло.

Почуква с пръст върху него и на стъклото се появява един от документите, които е

отворил на монитора си. Подава ми го. Преди да го докосна, ми се струва нещо крехко,

но се оказва твърдо и солидно.

– Не се притеснявай. Това нещо не може да бъде счупено по никакъв начин – казва

Дейвид. – Сигурен съм, че искаш да се върнеш при приятелите си. Матю, би ли изпратил

госпожица Прайър до хотелската стая? Аз трябва да се погрижа за някои неща.

– А аз не трябва ли? – въздъхва Матю и намигва. – Шегувам се, сър. Ще я изпратя.

– Благодаря – казвам на Дейвид преди да изляза.

– Ако имаш някакви въпроси, винаги съм на разположение.

– Готови ли сме? – пита Матю.

Висок е, може би колкото Кейлъб. Косата му е артистично разрошена, очевидно е

прекарал много време да

придаде вид сякаш току-що е станал от леглото. Под

тъмносинята си униформа носи обикновена черна тениска, а около врата му има някаква

черна връв. Когато преглъща, тя все се мърда около адамовата му ябълка.

Излизаме от малкия офис и тръгваме по коридорите. Тълпата е пооредяла – явно

хората са започнали работа или пък закусват. Колко ли живота са преминали в това

място? Хората са работели тук, хранели са се тук, спели са тук, раждали са деца и са ги

възпитавали тук. Умирали са тук. Това е мястото, което майка ми е наричала „у дома“.

– Чудя се кога ще изтрещиш – казва Матю. – Да разбереш всичко това наведнъж...

– Няма да изтрещя – заявявам. Усещам, че се защитавам. Вече превъртях няколко

пъти, но няма да си го призная.

– Аз бих. Но както кажеш.

Виждам знак, на който пише КЪМ ХОТЕЛА. Притискам екрана към гърдите си. Нямам

търпение да се прибера при Тобиас и да му разкажа за майка си.

– Слушай, едно от нещата, с които се занимаваме със супервайзъра ми, е да правим

генетични тестове – казва Матю. – Питах се дали ти и онова момче, синът на Маркъс

Итън, ще се навиете да ви направя по един генетичен тест.

– Защо?

– От любопитство – свива рамене. – Не сме тествали гените на толкова късно

поколение, а ти и Тобиас сте малко странни... някои неща при вас са различни.

Поглеждам го учудено.

– Ти например имаш необичайно висока устойчивост на серумите. Повечето Дивергенти

не могат да се борят срещу тях така, както ти. Тобиас не се поддава на симулации, но

пък не проявява някои други характеристики, които са типични за Дивергентите. Мога да

ти обясня по-подробно, но после.

Колебая се. Не искам да виждам гените си, не искам да виждам и гените на Тобиас, не

искам да ги сравняват, това няма никакво значение. Но Матю ме гледа така умолително,

почти като дете. Не съм наясно с много неща, но разбирам какво е да те яде

любопитството.

– Ще го попитам дали иска. Аз лично нямам нищо против. Кога? – казвам.

– Тази сутрин става ли? – нетърпеливо пита той. – Мога да дойда да ви взема след

около час. Така или иначе, няма да успеете да влезете в лабораториите без мен.

Съгласявам се. Внезапно съм развълнувана да науча повече за гените си. Почти

същото вълнение и предизвикателство е като да прочета дневника на майка си. Ще си я

върна. Дума по дума. Парченце по парченце.

ÃËÀÂÀ

ÎÑÅÌÍÀÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

Странно е да се събудиш обграден от хора, които не познаваш добре. Да ги видиш

как изглеждат със сънливи очи и с гънки от възглавница по лицата. Да видиш, че

Кристина сутрин е весела, че Питър се събужда с перфектно гладка коса, че Кара само

сумти, а не говори, и едва завлича спящото си тяло към кафето.

Първото нещо, което правя, е да се изкъпя и да се облека. Дали са ни дрехи, които не

са много различни от нашите, само че са с разноцветни. Явно цветовете не означават

нищо за хората тук. Пък и защо ли да означават? Обличам черна риза и сини джинси и се

опитвам да убедя себе си, че това е нещо съвсем нормално, че се чувствам добре, че се

адаптирам.

Тази сутрин е делото срещу баща ми. Все още не съм решил дали да го гледам.

Когато се връщам, Трис е облечена и е седнала като уплашено животно на края на

леглото, сякаш е готова всеки миг да скочи на крака. Точно като Евелин.

Взимам една кифличка от таблата със закуска, която някой е донесъл, и сядам срещу

нея.

– Добро утро. Рано си станала.

– Да – казва тя и плъзва краката си напред, за да ги мушне между моите. – Зоуи ме

намери пред онова голямо нещо, статуята, и ме заведе при Дейвид, който имал да ми

показва нещо. – Млъква и вдига малък стъклен екран, който е поставила грижовно на

леглото си. Докосва го, той светва и на него се появява документ. – Това е файлът на