Предани

препъвахме в тревата и храстите. Не се върнах при нея, не. А трябваше да го направя.

От всички, които потеглихме в тази група, аз най-добре познавах Тори. Знаех колко силни

бяха ръцете , как здраво и уверено стискаше иглата за татуировки, познавах смеха –

висок и груб, сякаш имаше шкурка вместо гласни струни.

Джордж се олюлява и се обляга на стената, за да не падне.

– Какво?

– Тя даде живота си, за да ни защити – казва Трис удивително нежно. – Без нея никой

нямаше да успее да мине.

– Ама тя какво? Тя... мъртва ли е? – Гласът му повяхва. Тялото му се залепва за

стената, раменете му се отпускат.

През отворена врата виждам Амар. Върви усмихнат с препечена филийка в ръката, но

усмивката му се стопява за секунда. Оставя хляба на масата до вратата.

– Опитах се да те намеря по-рано, за да ти съобщя – казва той.

Предната нощ Амар произнесе името му толкова вяло, сякаш двамата едва се

познават. Не знам защо бях останал с грешно впечатление.

Очите на Джордж стават като стъклени. Амар го прегръща, а ръцете на Джордж

стискат рамото му, кокалчетата му побеляват от напрежение. Не го чувам да изплаче,

може би не го прави, а само иска нещо, за което да се хване. Имам много неясни спомени

за мига, в който разбрах... в който повярвах, че майка ми е мъртва. Тогава се чувствах

като отделен от всеки и от всичко около мен, сякаш бях на километри от тях, извън

тялото си. И онова странно чувство да искаш да преглътнеш, а да не можеш. Не знам как

е при другите хора. С мен беше така.

Амар извежда Джордж от стаята. Гледам как бавно се отдалечават по коридора и

Амар тихо му говори.

Почти бях забравил, че се съгласих да участвам в генетичния тест, когато на вратата

се появява едно момче. Е, не съвсем момче, може би на моите години. Помахва на Трис

за здрасти.

– О, това е Матю – казва тя. – Май трябва да тръгваме. – Хваща ме за ръка и ме

повежда към вратата. Пропуснал съм забележката , че Матю не е немощен съсухрен

учен. Или тя е пропуснала да го спомене?

„Не ставай глупав!“ – скастрям се наум. Матю протяга ръка.

– Здрасти, радвам се да се запознаем. Аз съм Матю.

– Тобиас – отговарям, защото Фор звучи странно за хората тук. Те не се

идентифицират с това колко на брой са страховете им. – И на мен ми е приятно.

– Ами да тръгваме към лабораториите. Натам са – подканва ни той.

Из коридорите има много хора и всички са облечени в тъмносиньо или зелено.

Панталоните им стигат до средата на глезените или няколко сантиметра над обувките, в

зависимост от височината на човека. Навсякъде из сградата има широки отворени

пространства, в които като артерии на сърце се вливат други коридори. Всеки е

обозначен с число и буква. Хората вървят напред-назад, някои носят стъклени

устройства като това, което бяха дали на Трис.

– Какво означават тези номера? – пита тя. – Само за ориентиране ли са?

– Преди са били изходи към самолетите. Тоест, до всеки номер е имало врата и

прикачен проход към съответния самолет, който е трябвало да излети в определена

посока. Когато решили да превърнат летището в щаб, махнали столовете, на които

пътниците са сядали да чакат полета си. На тяхно място инсталирали лабораторното

оборудване, което пък взели от училищата в града. Като цяло, тази част от сградата е

една гигантска лаборатория.

– Какво изследвате? Мислех, че само наблюдавате експеримента – казвам и се

заглеждам в една тичаща по коридора жена с протегнати напред ръце, в които държи

едно от стъклените устройства. Лъчи светлина се изсипват през остъклените тавани и

заливат излъсканите плочки. Поглеждам през прозорците – всичко изглежда тихо,

спокойно, подредено. Тревата е окосена и подравнена до сантиметър, дърветата се

полюшват леко от кроткия вятър. Много е трудно да си представиш, че някъде там

хората се избиват заради някакви си увредени гени. А други пък живеят под деспотичното

управление на Евелин в града, който напуснахме.

– Част от нас се занимават именно с това – всичко, което се случва в няколкото

останали експериментални града трябва да се запише и анализира. Това изисква

усилията на доста хора. Но някои търсят други начини да се коригират повредените гени

или пък разработват серуми за наша полза, а не за целите на експериментите. Има

десетки проекти. Трябва само да ти хрумне добра идея, да събереш екип и да я

предложиш на комисията, която се ръководи от Дейвид. Обикновено одобряват всичко,

стига да не е прекалено рисковано.

– Да. Няма да се излагат и да поемат някой риск, нали така! – обажда се Трис

саркастично.

– Имат си причина да не поемат рискове – казва Матю. – Преди да бъдат въведени

кастите и серумите, всички експерименти бяха изложени на постоянна опасност от