Предани

вътрешни раздори. Серумите помогнаха на хората в експерименталните градове да

държат нещата под контрол, най-вече серума на паметта. Е, май сега никой не работи по

него, сигурно е в лабораторията за оръжия.

„Лаборатория за оръжия.“ Произнесе го, сякаш думите са чупливи и може да ги строши

със зъбите си. Сякаш изрича нещо свято.

– Значи Бюрото ни е дало серумите? – пита Трис.

– Да. И после Ерудитите продължиха да работят по тях, да ги усъвършенстват.

Включително брат ти. И за да съм честен, трябва да призная, че много от нашите серуми

са изработени на база на вашия опит. Гледахме и се учехме. Само че не направиха много

със серума на паметта. Ние го усъвършенствахме и сега това е най-силното ни оръжие.

– Оръжие! – повтаря Трис.

– Е, да. Това е оръжие срещу бунтовниците във всеки град. И ще ти кажа защо – ако

изтриеш паметта на един човек, няма нужда да го убиваш, нали? Той просто забравя, че

се е бунтувал, забравя и за какво се е бунтувал. Можем да го използваме и срещу

бунтове от покрайнините. На около час оттук живеят хора и понякога се опитват да ни

нападнат. Серумът на паметта ги спира, без да се налага да ги убиваме.

– Но това е... – започвам.

– Също толкова жестоко ли? – Матю довършва въпроса ми. – Да, така е, но тези горе

мислят, че серумът е нашата кислородна маска, машината ни за оцеляване. Стигнахме.

Гледам го с недоумение. Той говори срещу ръководителите си толкова безцеремонно,

толкова открито, все едно става дума за нещо съвсем обикновено. Запитвам се дали

това не е едно от онези места, където можеш да говориш искрено, да възразяваш без

страх, в нормален разговор, а не шепнешком на тайни срещи, когато ти се иска да

извикаш.

Той прокарва картата си пред тежката врата в наше ляво и тръгваме по друг коридор.

Този е тесен, светлината е бяла, флуоресцентна. Матю спира пред една врата, на която

пише ГЕННА ТЕРАПИЯ. В стаята момиче със светлокафява кожа и зелен гащеризон

сменя хартиената покривка върху масата.

– Това е Хуанита, лабораторен техник. Хуанита, това са...

– Знам кои са – казва усмихнато тя. С ъгълчето на окото си виждам как Трис застива.

Все още не може да преглътне факта, че всички са ни гледали и ни познават, че целият

ни живот е бил на показ. Но не казва нищо.

Момичето протяга ръка към мен и добавя:

– Супервайзърът на Матю е единственият човек, който ме нарича Хуанита, освен

Матю, разбира се. Всички ми казват Нита. Два теста ли ти трябват?

Матю кимва.

– Сега ще ги донеса. – Отваря някакъв голям медицински шкаф и започва да вади

разни неща. Всички са в пластмасови контейнери и са увити в хартия. Имат бели етикети.

Помещението се изпълва с шума от огъващите се под пръстите ѝ хартиени опаковки.

– Как ви се струва тук? – пита тя.

– Ще трябва време да свикнем – отговарям.

– Да, знам какво имаш предвид – казва и пак ми се усмихна. – Аз дойдох от един от

другите експериментални градове, Индианополис. Нашият експеримент пропадна. О,

извинявам се, вие не знаете за Индианополис! Не е много далеч от тук. На по-малко от

час със самолет. Не, и това няма да разберете. Знаете ли, няма значение, не е толкова

важно.

После вади игла и спринцовка от една хартиена опаковка и Трис пак застива.

– Какво е това? – пита тя.

– Това ще ни помогне да видим гените ви. Добре ли си? – пита я Матю.

– Да – отговаря Трис, но все още е много напрегната. – Просто не обичам да ми

инжектират непознати неща.

– Кълна се, това само ще разчете гените ви и нищо друго. Нита може да потвърди.

Нита кимва в съгласие.

– Добре, но мога ли да си го инжектирам сама?

– Разбира се – отвръща Нита. После пълни спринцовката с нещото, с което ще ни

четат гените, и я подава на Трис.

– Ще се опитам да ви обясня по най-елементарния начин как работи това вещество –

казва Матю, докато Нита втрива антисептик в ръката на Трис. Миризмата е неприятна,

кисело-горчива. Усещам как пари в ноздрите ми.

– В течността има микрокомпютри. Тяхната задача е да открият специфични генетични

маркери и да предадат данните към компютъра. Ще получа нужната ми информация за

около час, макар че ще ми трябва много повече време, за да разчета целия ви генетичен

материал.

Трис си забива иглата и изпразва съдържанието на спринцовката. Нита изправя ръката

ми и я намазва с оранжевия антисептик. Течността в спринцовката е сребристосива като

люспи на риба. Гледам изтичането през иглата и си представям как микроскопичната

технология започва да яде тялото ми, да чете, да анализира. Трис седи до мен и

притиска малко топче памук към пробитата си кожа. Усмихва ми се.

– Какво представляват тези микрокомпютри? Какво по-точно търсят?

Матю кимва и обяснява:

– Когато нашите предци са започнали да инжектират „коригирани“ гени на хората, с тях

инжектирали и генетичен тракер, който ни показва дали човек е излекуван, или не.