Предани

една кифла и започва да я човърка. От време на време слага по някоя троха в устата си,

но после забравя да яде и само седи с надробените в шепата му парченца.

Тази сутрин почти всички се събудихме около десет. Сигурно защото няма основателна

причина да ставаме по-рано. С напускането на града загубихме кастите си и своето

чувство за цел. Тук няма какво да правим, освен да чакаме нещо да се случи. Вместо да

се чувствам отпочинала, бездействието ме напряга повече от всяка работа, изпълнена с

рискове и опасности. Бях свикнала постоянно да правя нещо, да се боря през цялото

време. Сега е друго. Опитвам се да се успокоя.

– Вчера ни возиха на самолет – казвам. – Ти къде беше?

– Обикалях из сградата. Трябваше ми време да осъзная какво се случва. – Звучи

раздразнено. – Как е там горе?

– Всъщност... удивително. – Сядам срещу него, така че коленете ни се опират в

разстоянието между леглата. – Наистина удивително. Светът е много по-голям, отколкото

можеш да си представиш.

– Вероятно нямаше да ми хареса. Височината и всичко там...

Не знам защо реакцията му ме разочарова. Може би очаквам да ми каже, че

съжалява, задето не е дошъл, че би бил щастлив да е с мен, да преживеем всичко

заедно. Или поне да ме попита нещо повече. А той ми казва, че нямало да му хареса,

така или иначе!

– Наред ли е всичко? – питам. – Изглеждаш сякаш не си мигнал цяла нощ.

– Е, не можеш да отречеш, че вчера бе ден на големи разкрития, нали? И не ме

обвинявай, че съм разстроен и разочарован.

– Може да се разстройваш и да се ядосваш колкото си искаш – отговарям ядно. – Но

според мен няма за какво. Знам, че е шок, но както ти казах вече, ти си същият човек, не

си се променил за ден или два, винаги си бил това, което си, независимо какво ти казват

тези хора.

Той поклаща глава отрицателно.

– Не става дума за гените ми. Говорех за Маркъс. Но ти не знаеш нищо, нали?

Въпросът е обвинителен, но не и тонът му. Той става и хвърля кифлата в кофата за

боклук.

Не знам защо думите му ме разстройват. Разбира се, че знаех за Маркъс! Когато се

събудих, всички говореха за това. Но не предполагах, че Тобиас ще се чувства толкова

зле, само защото няма да екзекутират баща му. Очевидно съм грешала.

Сирената се включва, както ни бяха предупредили, и не успявам да му кажа нищо

повече. Шумът е оглушителен, болезнено стържещ и непоносим за ушите и съзнанието.

Запушвам ухо с ръка, а с другата вадя изпод възглавницата екрана с дневника на майка

ми.

Тобиас заключва вратата и пуска завесите, както са ни инструктирали. Всички сядаме

на леглата си. Кара увива главата си с възглавницата, Питър просто си седи облегнат на

стената, но със затворени очи. Не зная къде е Кейлъб. Предполагам, че разследва

нещото, заради което се държеше така странно вчера. Кристина и Юрая също не са с

нас. Може би се разхождат из сградата и я проучват. Предната вечер след десерта

изглеждаха решени да разберат какво има във всяко ъгълче на щаба на Бюрото. А аз

реших да продължа да разкривам коя е била майка ми. Писала е доста за първите си

впечатления от Бюрото. Записките

са от различни дни. Направило

е впечатление

колко е чисто, как всеки ти се усмихва, влюбила се е в града ни, докато го е гледала в

контролната зала.

Включвам екрана с надеждата да не мисля за побъркващия шум.

Äíåñ èçÿâèõ æåëàíèå äà èäà â ãðàäà. Äåéâèä êàçà, ÷å Äèâåðãåíòèòå èçìèðàò è íÿêîé òðÿáâà äà ñïðå

óáèéñòâàòà, çàùîòî òîâà å çàãóáà íà íàé-êà÷åñòâåíèÿ íè ãåíåòè÷åí ìàòåðèàë. Ìèñëÿ, ÷å å óæàñíî äà

ãîâîðèø çà íå÷èÿ ñìúðò êàòî çà çàãóáà íà ìàòåðèàë, íî çíàì, ÷å Äåéâèä íå ãî êàçâà ñ ëîøî. Ðàçáèðàì, ÷å

èìà ïðåäâèä, ÷å àêî Äèâåðãåíòèòå íå áÿõà ïîäëîæåíè íà òîâà ãîíåíèå, íÿìàøå äà ñå íàìåñâàìå, íå è äî

îïðåäåëíî íèâî íà ðàçðóøåíèå. Íî ñåãà íÿêîé òðÿáâà äà ñå ïîãðèæè çà òÿõ.

Ñàìî íÿêîëêî ãîäèíè, òàêà ìè êàçà. Âñè÷êî, êîåòî èìàì òóê, ñà íåêîëöèíà ïðèÿòåëè. Íÿìàì ñåìåéñòâî

è ñúì äîñòàòú÷íî ìëàäà, çà äà ìå âêàðàò ëåñíî. Ïðîñòî ùå èçòðèÿò ñïîìåíèòå íà íÿêîëêî äóøè è ùå èì