Предани

на улицата тяло. Не искам да си мисля за

смъртта . Искам да знам повече за нея и за баща ми, за нея и Дейвид. За... каквото и

да е друго, само не и да мисля за начина, по който животът ѝ приключи.

Явно съм била съвсем отчаяна за информация – и за някакво действие, – за да ида в

контролната зала при Зоуи по-късно същата сутрин. Тя говори с ръководителя на залата

за някаква среща с Дейвид, а аз стоя и се взирам в нея с упорство, твърдо решена да не

видя както има на мониторите. Имам чувството, че само един поглед към тях ще да ме

залепи към камерите и няма да мога да откъсна очи. Ще се загубя в стария си свят,

защото не зная какво да правя в новия.

Когато Зоуи свършва разговора си, твърдото ми решение да не поглеждам към

мониторите отива по дяволите. Не мога да контролирам любопитството си и приковавам

очи към големия екран над бюрата. Евелин седи на леглото си и гали нещо, поставено на

нощното ѝ шкафче. Приближавам се да видя какво е, а жената зад бюрото ми казва:

– Това е стаята ѝ. Следим я денонощно.

– Можете ли да я чуете?

– Да, ако увеличим звука. Но по принцип не го пускаме често. Трудно се издържа на

толкова много говор по цял ден.

– Какво е това, което гали?

– Някаква статуетка, не знам – свива рамене жената. – Но я гледа от доста време.

Разпознавам я – видях я в стаята на Тобиас, когато спах при него след провалената ми

екзекуция в централата на Ерудитите. Беше статуетка от синьо стъкло с абстрактна

форма, напомняща на течаща вода.

Докосвам с пръсти брадичката си и се опитвам да си спомня. Тобиас ми беше казал, че

Евелин му подарила тази статуетка, когато бил малък. Нещо като предизвикателство към

баща му, който не одобрявал безполезни и красиви предмети. Тогава не обърнах

внимание, но сега разбирам, че тази статуетка означава нещо важно за нея, след като си

е дала труда да я пренесе чак от сектора на Аскетите до централата на Ерудитите и да я

сложи на нощното си шкафче. Може би е символ на бунта ѝ срещу кастите?

Евелин опира брадичка върху дланите си, без да откъсва очи от статуетката. После

става, разкършва ръце и излиза.

Не, това не е никакъв символ на бунт. Това е спомен за Тобиас. Не знам защо не съм

се замисляла досега, че когато Тобиас тръгна с мен, той не се превърна само във

въстанал срещу лидера си бунтовник. А и в син, който изостави майка си. И сега тя

тъгува за него.

А той? Дали той тъгува за нея?

Колкото и трудни и обтегнати да бяха отношенията им, такива връзки никога не се

късат. Не е възможно да отделиш детето от майката.

Зоуи докосва рамото ми.

– Искаше да ме питаш нещо?

Кимвам и извръщам глава от екрана. Зоуи изглеждаше много млада на снимката с

майка ми и Дейвид, но все пак е била с тях, затова мисля, че трябва да знае нещо. Бих

попитала Дейвид, но като ръководител на Бюрото той е зает почти винаги и човек трудно

може да го намери.

– Искам да знам повече за родителите си – казвам. – Чета дневника и ми е малко

трудно да разбера как са се срещнали и защо са решили заедно да се присъединят към

Аскетите.

– Ще ти кажа това, което знам – кимва тя. – Имаш ли нещо против да вървиш с мен до

лабораториите? Трябва да кажа нещо на Матю.

Тя тръгва, сложила ръце зад гърба си, а аз – стиснала екрана, който Дейвид ми даде.

Целият е покрит с отпечатъци от пръстите ми и е топъл, може би защото не спирам да го

докосвам. Разбирам защо Евелин не изпуска онази статуетка от ръцете си. Това е

последното парченце, останало от сина . Така както екранът е последното нещо, което

ми е останало от майка ми. Когато го нося до себе си, я чувствам близо до мен.

Може би затова не искам да го дам на Кейлъб, макар че и той има право да го види. Не

съм сигурна, че мога да го пусна дори за малко.

– Запознаха се в училище – заразказва Зоуи. – Баща ти беше безспорно много умен

човек, но така и не можа да се справи с психологията. Учителят, разбира се, Ерудит,

беше много строг с него. Майка ти му предложи да му помага след часовете и той каза на

родителите си, че ще прави някакъв проект за училище. И така няколко седмици. След

това започнаха да се срещат тайно. Мисля, че едно от любимите им места беше

фонтанът в южната част на парка Милениум. Как му казвахте? Бъкингамският фонтан? До

тресавището.

Представям си как майка ми и баща ми седят при фонтана, водата ги пръска, краката

им са потопени в него и леко докосват бетонното дъно. Зная за кой фонтан говори, но го

бяха затворили отдавна и никога не съм виждала вода в него. Въпреки това картината,

която въображението ми рисува, е много красива.

– Когато Изборната церемония наближи, баща ти нямаше търпение да напусне

Ерудитите, защото бе разбрал, че там стават ужасни неща.

– Какво? Какви ужасни неща?

– Баща ти и Джанийн Матюс бяха добри приятели. – обяснява Зоуи. – Бе видял как тя