Предани

– Може би съм била възпитана да не се доверявам нито на едното, нито на другото.

Нито на силата, нито на знанието – отвръщам. – Според Аскетите силата трябва да бъде

давана само на хора, които не я искат.

– Има нещо вярно, но може би е време да преодолееш това недоверие.

Той пъха ръка под бюрото си и вади книга. Тя е черна, дебела, с избледнели корици и

огъната по краищата. На нея пише БИОЛОГИЯ НА ЧОВЕКА.

– Тази книга ми помогна да разбера какво е да си човек – обяснява той. – Да си

частица от сложна, загадъчна биологична машина и, което е най-удивителното, да имаш

способността да я анализираш. Това е нещо толкова различно, без прецедент в цялата

еволюция на Земята. Именно способността ни да опознаем себе си и света около нас ни

прави хора.

Той ми подава книгата и отново се обръща към компютъра си. Поглеждам към

износената корица и прокарвам пръсти по остарелите от годините ръбове на страниците.

Матю говори за познанието като за дълбока тайна, като за нещо красиво, древно. Имам

чувството, че ако прочета книгата, ще мога да се върна поколения назад до първия

появил се човек, независимо преди колко години е станало това. Че ще мога да бъда

част от нещо много по-голямо и древно от мен.

– Благодаря – казвам, но не за книгата, а за това, че ми върна нещо, което бях

загубила много преди да имам възможността да се докосна до него и да го имам.

Фоайето на хотела мирише на лимон и белина – силна, дразнеща комбинация, която

изгаря ноздрите ми. Минавам покрай висящите растения с цъфналите по клонките им

цветя и се запътвам към хотелската стая. Тя се е превърнала в нашето временно „у

дома“. Крача и се опитвам да изтрия с ръкава на ризата си отпечатъците от пръстите по

стъклото на екрана.

Кейлъб е сам в стаята. Косата му е разрошена, а очите – червени, явно е спал.

Примигва няколко пъти, когато минавам покрай него, и мятам книгата върху леглото си.

Стомахът ми се сгърчва, имам чувството, че ще повърна. Стискам екрана плътно до себе

си, като че ли така ще ми мине. Той е неин син, той има правото да го прочете.

– Ако имаш да ми казваш нещо, просто го направи – обажда се той.

– Мама е живяла тук – избълвам думите твърде бързо и високо, сякаш издавам

дълбоко пазена тайна. – Родена е в покрайнините, но са я довели тук. Останала е в

Бюрото две години, после е отишла в града, за да се опита да спре Ерудитите да избиват

Дивергентите.

Кейлъб примигва срещу мен. Подавам му екрана бързо, като че ли ако не му го дам

сега, ще загубя контрол над себе си и никога няма да се разделя с дневника на мама.

– Файлът ѝ е тук. Не е много дълъг, но мисля, че трябва да го прочетеш.

Той става и хваща здраво стъкления екран. Толкова по-висок е, отколкото беше

преди, толкова по-висок е от мен. Когато бяхме деца, в продължение на няколко години

аз бях по-висока от него, макар че съм една година по-малка. Това бяха най-хубавите ни

времена. Тогава не мислех, че е по-голям, по-умен, по-добър във всичко. Все още не

подозирах, че е по-големият егоист.

– От колко време знаеш за това? – пита и присвива очи.

– Има ли значение? – правя крачка назад. – Нали ти казвам сега? Можеш да го

задържиш, аз го изчетох.

Той избърсва екрана с ризата си и със сръчни пръсти отваря първата страница на

файла. Очаквам, че ще седне и ще зачете, слагайки край на разговора ни, но той

въздъхва и казва:

– И аз имам да ти показвам нещо. За Едит Прайър. Ела.

Тръгвам след него привлечена от името, а не от спомена за това, което бяхме.

Той ме води по коридора, завиваме няколко пъти и стигаме до помещение, намиращо

се доста по-навътре в сградата на Бюрото, отколкото съм ходила досега. Тази стая е

тясна и дълга. По стените има рафтове, а по тях – еднакви сивосини и дебели книги,

приличащи на речници. Между първите два рафта има маса с два стола до нея. Кейлъб

натиска електрическия ключ и бледа светлина изпълва стаята, като ми напомня за

централата на Ерудитите.

– Прекарах доста време тук – казва той. – Това е стаята, в която държат досиетата и

файловете. Някои от данните за експеримента „Чикаго“ са все още тук.

После застава до рафтовете вдясно и бавно прокарва пръст по книгите, сякаш ги гали.

Спира, изважда една от тях и я поставя на масата. Страниците се отварят, сякаш се

изливат пред очите ми. Изпълнени са с текст и снимки.

– Защо не пазят тези неща в компютрите? – питам.

– Предполагам, че са поддържали тази база данни преди да започнат да използват

добре охраняваната компютърна система – отвръща той, без да вдига поглед. – Данните

от компютрите никога не изчезват напълно, но това, което е на хартия, може да бъде

унищожено завинаги, така че можеш лесно да се отървеш от него, ако не искаш да стигне