бедността. Било е наистина ужасно. Семействата на участниците са получавали
стипендия. Била е месечна и са им я давали в продължение на десет години. Това
очевидно не е бил нейният мотив, понеже е работила за Бюрото. Предполагам, че се е
случило нещо лошо, което е искала да забрави на всяка цена.
Смръщвам се срещу снимката. Не разбирам. Нима мизерията и гладът са били толкова
ужасяващи, че да накарат човек да забрави себе си и всички, които обича, само и само
за да осигури на семейството си месечна стипендия? Може и да съм живяла с Аскетите
на хляб и зеленчуци почти през целия си живот, но никога не съм била толкова отчаяно
гладна. Положението, в което са били тези хора, трябва да е било кошмарно, далеч по-
потресаващо от всичко, което съм виждала в града.
Не мога да си представя и защо Едит е била така отчаяна. Или може би не е имала
никого, за когото да иска да си спомня.
– Много ми е интересно що за законен прецедент е това да дадеш съгласие и от името
на наследниците си – казва Кейлъб. – Възможно е да го направиш от името на децата си,
когато са под осемнайсет, но за следващите поколения е много странно.
– Мисля, че всички определяме съдбата на децата си чрез решенията, които вземаме
за себе си – отвръщам разсеяно. – Дали аз и ти бихме направили същия избор, ако мама
и татко не бяха решили да се присъединят към Аскетите? Не знам. Може би, ако те не
бяха направили такъв избор, нямаше да се чувстваме задушени и притиснати. Може би
щяхме да бъдем съвсем различни хора.
И тази мисъл се плъзва в съзнанието ми като хлъзгава змия.
Забивам поглед в масата. През последните няколко минути беше лесно да се
преструваме, че отново сме брат и сестра. Но можеш да се отдалечиш от реалността и
от гнева си само за малко. После те те заливат с цялата си отприщена мощ. Вдигам очи
към Кейлъб. Искам да го погледна така, както го гледах в затвора на Ерудитите. Но съм
прекалено уморена да се боря с него, да слушам оправданията му. Писнало ми е да ми
пука и да мисля как собственият ми брат ме предаде и изостави.
– Едит се е присъединила към Ерудитите, нали? Макар че е имала Аскетско име? –
питам кратко.
– Да! – отвръща той, но без да забележи промяната в тона ми. – Всъщност повечето
от нашия род са били Ерудити. Имало е няколко Аскети и един или двама Прями, но като
цяло линията е последователна.
Усещам студ и започвам да треперя.
– Предполагам, че в извратеното ти съзнание тази последователност е извинение за
сторенето от теб? – казвам остро. – За това, че избра Ерудитите, че им остана предан.
Искам да кажа, че ако си бил предназначен за един от тях, е лесно да приемеш и да
повярваш в девиза „Кастата над кръвта!“.
– Трис... – Очите му ме молят да го разбера. Но не мога. Не искам.
Изправям се.
– Е, сега аз знам за Едит, а ти знаеш за майка ни. Да оставим нещата така.
Понякога, когато го гледам, изпитвам болезнено състрадание, а друг път – желание да
го хвана за гърлото и да го удуша. Но в този миг искам само едно – да избягам и да си
въобразя, че това никога не се е случвало. Излизам от стаята и хуквам. Обувките ми
скърцат по плочките. Тичам към хотелската стая с все сила, тичам, докато усещам
миризмата на лимон и белина. Едва тогава спирам.
Тобиас стои пред вратата на стаята. Останала съм без дъх, усещам пулса си дори в
пръстите на ръцете. Чувствам се затрупана под усещането за загуба, под удивлението,
изненадата, гнева и копнежа.
– Трис, добре ли си? – пита той загрижено.
Поклащам глава. Едва дишам. Хвърлям се напред и притискам тялото му към стената,
покривам го с моето, устните ми намират неговите. Той се опитва да ме спре, но после
може би решава, че точно сега не е времето да ме пита дали съм добре, или не, не го е
грижа дали той е добре, или не, просто не го е грижа за нищо. Не сме оставали сами от
дни. Седмици. Месеци.
Той заравя пръсти в косата ми, а аз се притискам в обятията му като перките на два
вентилатора, вклинени една в друга. Той е най-силният мъж, когото познавам. И най-
топлият. Но никой не вижда топлината му. Той е като тайна, която трябва да се пази цял
живот. И аз ще да я пазя.
Тобиас свежда глава и целува шията ми. Устните му са настоятелни, а ръцете – гладки
и нежни по цялото ми тяло. Закачам пръсти на гайките на колана му и затварям очи. В
този миг зная точно какво искам: да махна всички дрехи между нас, да разкъсам и
унищожа всичко, което ни дели, миналото, настоящето и бъдещето.
От дъното на коридора се чува смях. Разделяме се. Някой, може би Юрая, си