Предани

дойда, подготвила се е. Слизаме още по-надолу към подземията на сградата,

подминаваме мястото, където генетично увредените се събират, и тръгваме по неосветен

коридор. По едно време Нита спира, кляка, пъха пръстите си в една дупка в пода, дръпва

рязко нагоре и под нас се отваря врата.

– Това е тунел за бягство – обяснява. – Изкопали са го още в самото начало, когато са

се заселили тук. За да имат винаги резервен изход при спешен случай.

Нита вади продълговат черен предмет и завърта горната му част. Той започва да

излъчва светлина, която грее в червено по кожата . Пуска го през отвора и той пада

няколко метра надолу, оставяйки ивици светлина по клепачите ми. С пристегната около

раменете си раница, тя сяда на ръба на дупката и скача.

Знам, че пътят надолу е кратък, но осветеното под нас пространство изглежда доста

отдалечено. Сядам и обувките ми изглеждат като черни сенки на фона на червената

светлина. Плъзгам се надолу.

– Интересно – обажда се Нита, когато се приземява. Вдигам фенера и тръгваме.

Тунелът е тесен и едва позволява да ходим един до друг. Не е и висок, затова вървя

приведен. Миризмата е гъста и отвратителна, на плесен и на застоял въздух. – Забравих,

че се страхуваш от височини.

– Е, не се страхувам от много други неща – казвам.

– Няма защо да се оправдаваш – усмихва се тя. – Всъщност винаги съм искала да те

питам за тези страхове.

Стъпвам в някаква локва и подметките на обувките ми оставят кални следи по мръсния

мазен под на тунела.

– Третият ти страх... – продължава тя. – Когато трябваше да застреляш онази жена.

Коя беше?

Светлината на Нита угасва и моят фенер става единственият ни водач през тъмния

тунел. Старая се да вървя така, че да не докосвам ръката в тъмното. Не искам да е

толкова близо до мен.

– Не беше образ на позната жена. Трябваше да преодолея страха да застрелям човек.

– Страхувал си се да стреляш по хора?

– Не – казвам. – Страхувах се от това, че съм в състояние да убивам с лека ръка.

Повярвай ми, там способностите ми са необятни.

Тя млъква, аз също. За първи път изричам тези думи на глас. Едва сега разбирам

колко странно звучат. Колко ли младежи на моите години се страхуват, че в тях дреме

звяр, готов да убива? Обикновено момчетата имат бащи, които им служат за пример и са

тяхно вдъхновение. Повечето деца искат да приличат на родителите си, да бъдат като

тях. А аз? Аз потръпвам при мисълта, че може да стана като баща си... или като майка

си.

– Винаги съм се чудила каква би била моята зона на страха. – Казва го толкова тихо,

сякаш изрича молитва. – Понякога имам чувството, че нещата, от които човек трябва да

се бои, са толкова много. Друг път си казвам, че всъщност не е останало нищо, всички

страхове са... изчерпани.

Кимвам, макар че тя не може да ме види, и продължаваме напред. Светлината все

така подскача със стъпките ни, обувките ни стържат по пода, вонята на плесен нахлува

от другия край на тунела.

След двайсет минути ходене завиваме и усещам как в дробовете ми нахлува студен

свеж въздух. Потръпвам и изключвам фенера. Лунната светлина в края на тунела е

достатъчна, за да стигнем до изхода.

Той ни извежда сред онази пустош, която прекосихме на път за Бюрото, след като

напуснахме града. С разпадащите се сгради и огънатите вплетени едно в друго дървета,

чиито корени са пробили настилката. На няколко метра пред нас виждам паркиран стар

камион. Каросерията е покрита с овехтял брезент. Нита ритва едната от гумите, вероятно

за да я провери, и се качва на предната седалка. Някой е оставил ключовете на таблото.

Настанявам се на седалката до нея.

– Чий е камионът? – питам.

– На хората, с които ще се срещнем. Помолих ги да го паркират тук.

– И кои са тези хора?

– Мои приятели.

Как успява да се ориентира през лабиринта от улици пред нас? Не знам, но очевидно е

идвала тук и преди. Успява без проблем да заобикаля избуялите корени на дърветата и

падналите стълбове, по които някога е минавало електричество. Около светлината на

фаровете пробягват животни.

Някакво дългокрако създание с кафяво тяло изскача на улицата пред нас. На височина

е на нивото на фаровете. Нита намалява, очевидно не иска да го удари. Ушите му

помръдват, а големите кръгли очи ни гледат с любопитство като дете.

– Красива е, нали? – казва тя. – Преди да дойда тук, не бях виждала сърна.

Кимвам. Животното е много елегантно, но колебливо, дори страхливо.

Нита натисна клаксона и сърната освобождава пътя. После увеличаваме скоростта и

продължаваме по голямо шосе, което води право към онези релси, по които минах на път

за Бюрото. Виждам сградата на щаба, светлините

са единственото ярко нещо сред

тази пустош.

Тръгваме на север, далеч от него.

Минава доста време, преди да видя отново светлина. Няколко електрически крушки