Предани

масите са празни, с изключение на една.

В дъното на стаята седи жена и Рафи се разполага на стола до нея. Двамата не си

приличат – тя има червена коса и пищни форми, а той е тъмен и много слаб. Въпреки това

са като два камъка, издялани от едно и също длето. И очите им – гледат по един и същи

начин.

– Оръжията на масата – нарежда Рафи.

Този път Нита се подчинява. Оставя ножа и сяда. Аз правя същото. Жената срещу нас

вади пистолет и го слага встрани.

– Кой е тоя? – посочва с глава към мен тя.

– Това е моят сътрудник. Фор.

– Що за име? Фор? – пита тя, но съвсем сериозно. Свикнал съм хората да ми задават

този въпрос винаги с известна доза насмешка.

– Такива имена им дават в експерименталните градове – казва Нита. – Означава, че те

е страх само от четири неща.

Минава ми през ума, че нарочно ме представя с това име, за да има възможност да

спомене откъде съм. Дали така не се опитва да натрупа актив и да ги накара да

вярват? Или може би по този начин ще бъдат по-склонни да ми имат доверие?

– Интересно – отвръща жената и почуква с пръст по масата. – Е, Фор, аз пък съм

Мери.

– Мери и Рафи ръководят бунтовническата група на хората с увредени гени в тази част

на страната – обяснява Нита.

– Като кажеш „група“, все едно говориш за няколко баби, седнали да си гледат на

карти – казва меко Рафи. – Ние сме във всеки град без изключение, освен това имаме и

регионални отговорници за Средния запад, Юга и Изтока.

– Няма ли и за по-далечния Запад? – питам.

– Вече не – отвръща тихо Нита. – Теренът е прекалено труден за преминаване,

градовете са прекалено отдалечени един от друг и реално след войната е станало

невъзможно да се живее. Сега всичко там е диво, няма хора.

– Значи в вярно това, което говорят? – казва Мери. Светлината се отразява в очите

и те заприличват на две кръгли парчета стъкло. – Хората в експерименталните градове

наистина не знаят нищо за света навън?

– Разбира се, че е вярно. Защо да им казват? – отговаря Нита.

Изведнъж усещам жестока умора, очите ми натежават. Изтощението ме напада

съвсем неочаквано. За краткия си живот съм участвал в прекалено много бунтове. Първо

безкастовите, сега пък увредените... явно натам отиват нещата.

– Не че имам нещо против размяната на любезности, но не можем да останем много.

Не трябва да отсъстваме дълго, защото ще започне да става подозрително – казва Нита

и се обръща към мен. – Фор, можеш ли да огледаш дали всичко навън е наред, искам да

поговоря с Мери и Рафи насаме.

Ако бяхме сами, бих я попитал защо не мога да присъствам на разговора им и защо

изобщо си е направила труда да ме вкарва тук, като можеше да си остана навън. Може

би защото все още не съм се съгласил да помагам, а и е искала те да ме видят. Не

разбирам, но все тая. Затова просто се изправям, вземам си ножа и излизам през

вратата, при охраната на Рафи.

Боят е свършил и на земята лежи човек. Останалите са се разотишли. За секунда си

помислям, че човекът мърда, но когато се взирам, разбирам, че някой го пребърква.

Вече не е човек, а труп.

– Мъртъв? – Думата излиза с въздуха от дробовете ми.

– Аха. Ако не можеш да се защитаваш, няма да оцелееш и една нощ тук.

– Защо хората идват тогава? Защо не се върнат в градовете?

Той не отговаря. Дори решавам, че не е чул въпроса ми. Виждам как мародерът

изпразва всичко от джобовете на мъртвия и после се шмугва между сградите. Тогава

охранителят на Рафи проговаря:

– Ако умреш тук, някой ще се погрижи за теб. На някой ще му пука, че те няма. На

Рафи му пука, както и на останалите лидери. Ако умреш в града, на никой няма да му

пука. Ако си генетично увреден, разбира се. Бях свидетел на жестоко убийство. Един чист

уби един от нас, но в съда казаха само, че било злополука. Каква глупост!

– Злополука?

– Един вид, че било нещастен случай – чувам гласа на Рафи зад себе си. – Тоест не го

класифицират като свирепо убийство, а като... убийство по невнимание. Официално

всички сме равни и към нас се отнасят еднакво, нали? Но това не се случва често.

Рафи застава до мен и скръства ръце като владетел, който оглежда царството си и го

харесва. Хвърлям поглед към улицата, към проснатото тяло с разперени ръце и

изпразнени джобове. И осъзнавам, че красотата, която той вижда, е единствено

свободата да се отнасят с теб като с нормален човек, а не като с „увреден“.

Вкусвал съм свободата само веднъж. Когато Евелин избра мен вместо всички

безкастови и се опита да ме убеди, че ако напусна кастата си ще бъда свободен и

цялостен. Разбира се, това беше лъжа.

– От Чикаго ли си? – пита ме Рафи.

Кимвам, без да отделям очи от тъмната улица.

– Е, сега, като си навън... как ти се струва светът?

– Като цяло същият. Хората са разделени, макар и не от касти, а от други неща. Водят

други войни.