Предани

Такива неща не стават за една нощ. Искат време. И обикновено причината не е само

една.

Облягам глава на студения прозорец и затварям очи. Толкова много информация! Не

мога да се съсредоточа върху нищо конкретно. Задрямвам от изтощение.

Когато най-сетне се добирам до тунела и до леглото си, слънцето започва да изгрява.

Трис спи, а ръката ѝ виси и пръстите ѝ докосват пода.

Сядам срещу нея и за момент наблюдавам отпуснатото в съня лице. Мисля си за

това, което си обещахме в парка Милениум: никакви лъжи. И ако не кажа за всичко,

което чух и видях тази нощ, ще се отвърна от дадената дума. И защо? За да я пазя? Да

я защитавам? Заради Нита – момиче, което изобщо не познавам?

Махвам кичури коса от лицето ѝ. Внимавам да не я събудя.

Не, тя не се нуждае от пазене. Достатъчно силна е.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ×ÅÒÂÚÐÒÀ

Òðèñ

Питър прибира купчина книги в обемист сак. Закопчава го, захапва една червена

химикалка и излиза от стаята. Чувам как книгите се удрят в крака му, докато върви

забързано по коридора. Изчаквам стъпките му да утихнат и се обръщам към Кристина.

– Все се каня да те питам, но се отказвам в последния момент... Има ли нещо между

теб и Юрая?

Кристина се изтяга на леглото, провесва единия си крак и ме поглежда укорително.

– Какво? Прекарвате почти цялото време заедно – започвам да се оправдавам.

Слънчев ден е и пердетата греят в златистобяло. Не знам как, но стаята мирише на

помещение на сън – на спално бельо, на обувки, на пот, на сутрешно кафе. Някои са си

оправили леглата, а други са метнали завивките върху намачканите чаршафи. Повечето

сме дошли от Безстрашните, но съм поразена колко различни хора сме! С различни

навици, различни темпераменти, различен поглед към света.

– Може и да не ми повярваш, но не е това, което си мислиш – обляга се на лактите си

Кристина. – Той скърби. И на двама ни е скучно. Освен това... той е Юрая.

– Е, и? Много е хубав.

– Така е, но не може да проведе нито един сериозен разговор дори животът му да

зависи от това. – Кристина поклаща глава, замълчава и след малко добавя: – Не ме

разбирай погрешно, харесва ми да се смея, но искам връзката ми да означава и нещо

повече от веселба.

Кимвам. Разбирам я съвсем добре, защото ние с Тобиас не сме от шегаджиите.

– Освен това – продължава тя, – не всяко приятелство може да доведе до връзка.

Все още не съм се опитала да те целуна, нали?

– Права си – засмивам се аз.

– А ти къде ходиш напоследък? С Фор ли се криете някъде? – пита тя. –

Мултиплицирате се? Правите малки четворки?

– Това е най-неуместната шега, която съм чувала някога – заравям лице в ръцете си.

– Не се опитвай да избегнеш въпроса.

– Няма време за малки четворки. Все още не. Малко е стресиран от цялото онова

нещо с „генетичното увреждане“.

– Ах. Онова нещо. – Кристина сяда в леглото.

– Какво мислиш по въпроса? – питам.

– Не знам. Колкото повече мисля, толкова повече се ядосвам – смръщва се тя. – На

никого няма да му е приятно да му кажат, че нещо не му е наред. Особено ако става

дума за гените, които не може да промени.

– Ти сериозно ли мислиш, че ти има нещо?

– Предполагам. Като болест, нали? Могат да я видят в гените ни. Такъв аргумент

трудно се оспорва.

– Не казвам, че гените ти не са различни. Просто казвам, че това не означава

непременно, че са лоши. Примерно гените за сини и кафяви очи са различни, нали? И ако

човек се роди с кафяви, това значи ли, че синият му ген е увреден? Имам чувството, че

онези хора някак са си наумили, че едно ДНК става, а друго – не.

– Казали са го на база наблюденията си върху поведението на генетично увредените.

Те са демонстрирали доста по-негативни поведенчески характеристики – отбелязва тя.

– Което може да е резултат от какво ли не – възразявам.

– Не знам дори защо споря с теб, при положение че много ми се иска да си права –

засмива се Кристина. – Но не мислиш ли, че толкова умни хора като учените на Бюрото

могат да разберат всички причини за дадено поведение.

– Да, така е – казвам. – Но мисля, че дори умните хора виждат това, което им се иска

да видят.

– Може би си прекалено пристрастна, защото имаш приятели и гадже с генетичен

проблем.

– Може и така да е. – Зная, че търся обяснение, такова, в което може би и аз не

вярвам напълно, но го изричам: – Мисля, че не виждам причина да повярвам в

генетичните увреждания. Ще започна ли да се отнасям по-добре към неувредените? Не.

Много по-вероятно е да се случи точно обратното.

Освен това виждам какво причинява всичко това на Тобиас, как е започнал да се

съмнява в себе си. Не е възможно от подобно нещо да се роди добро.

– Човек не приема истината и не избира дали да вярва в определени неща, защото